Отровна козметика

Един ден децата ни ще ни обвинят, филм на Жан-Пол Жо и Йонеско

От какво е направена Вселената

http://www.vbox7.com/play:fd915c50 (на български)

статия 4 - Енергийна хомеостаза или Редът, който е заложен навсякъде (колкото и да си мислим, че ще излъжем съдбата)

Хомеостаза – вътрешен механизъм за поддържане на равновесието и регулацията. Всяка жива структура функционира на този принцип. Костите на птиците са кухи, за да могат да летят. Гърбицата на камилата е пълна с вода, за да може да оцелее в пустинята. Хамелеонът сменя цвета на кожата си, за да остане незабелязан от хищниците. Всеки, адаптиращ се към обратите на средата организъм, оцелява. Видовете, които не могат да се хармонизират с околния свят, изчезват. Изненадващо е до каква степен човек може да понесе най-тежките изпитания и да се адаптира. По време на войната, обстоятелства, в които човек е принуден да надхвърли възможностите си, за да оцелее, има хора, познали досега само комфорта и спокойствието, които карат на режим хляб и вода и се справят. За няколко дни изгубените в планината граждани се научават да разпознават ядивните растения, да ловуват и да се хранят с животни, от които винаги са се отвращавали – къртици, паяци, мишки, змии… . Колкото по-враждебна е средата, толкова повече клетките ни развиват неподозирани таланти.

Колелото на живота се върти и нищо не излиза от периметъра му. А какво представлява колелото? Кръг, крепящ се от различни спици, всяка от която, води началото си от една и съща точка. Всички спици започват от един и същ момент, отиват до колелото, служат му за опора и когато то се завърти, протичат енергии от началото към движението, за да се върнат пак към началото. Нищо излишно. Нищо извън тази подредба. Където и да обикаля колелото, то неизменно е подчинено на своята причинно-следствена направа. Каквото и да се случи около него, следва същия ред и структура. Защото Земята ни е едно голямо колело. И ако мернете нещо по-различно на хоризонта, нещо, което само отдалеч наподобява вида му, да знаете, че си имате работа човек на изкуството. Те са тук, за да ни покажат по колко различни начини може да се гледа на това просто колело.

Дълго се чудех защо на хората им се случват лоши неща. Защо както си стоят спокойно и всичко изглежда наред, изведнъж ги тресва нещо жестоко. Не можех да се примиря с факта, че в този наглед така подреден и хармонично развиващ се свят, ни удрят наслуки някакви бедствия, сякаш сме нашественици, чиито беди нямат никакво значение.

Заех се да наблюдавам процесите отблизо. Когато засечах някакво несъответствие в добре фукциониращата система, отивах на място и започвах да го разглеждам, да говоря със свидетели, да питам за най-интимни неща от живота на потърпевшия. Обожавах да бръкна в раната и да я разчопля. Беше болезнено удоволствие, но напипах някаква нишка. Имаше все пак някаква причина за всичко, което се случва. Нищо не падаше от небето просто така. В повечето случаи, когато имаме информация за миналото, често можем да отгатнем бъдещето. Стига да разполагаме с правилната формула. А тя ни е дадена още преди хиляди години от великите мъдреци. А когато не можем да разберем причината за това, което се случва, може би просто не гледаме достатъчно надълбоко, изкривяваме действителността според собственото ни его или не виждаме съществуването на едно друго, по-фино измерение, признато в Античността и отречено от материалната научна Модерност, оповаваща се на сетивното и сензомоторното.

За какво става дума? Ето няколко примера от действителния живот :

Енергийна хомеостаза

Contest 1 :

Бягство от себе си в името на успеха VS. Ценности по неволя

Със стремежа си към пари и независимост, човек става все по-голям индивидуалист, все повече се отдръпва от останалите в името на собственото си благоденствие, крие се от тях, за да не издаде уязвимостта си, не се доверява на никой, за да не му подлеят вода по пътя към върха. И накрая, след години битка със света, този човек наистина успява, станал е това, което иска, има всичко, което е желаел, но е сам, отдавна отчужден от интимните човешки емоции и споделености, студен към останалата част от света, несклонен да прави компромиси в името на една топла връзка, защото е убеден, че винаги е прав (и как няма да е, когато повечето му успехи се дължат на решенията, които сам взима), нямащ време да оцени това, което има, неможещ да спре, за да му се наслади, защото отдавна се надбягва с времето. Тогава идва депресията и неспокойствието, а с това и липсата на смисъл във всичко, което има. И хем не е щастлив с това, което има, хем го е ужасно страх да не го загуби.

В бедните страни човек успява много трудно и с цената на много жертви – собствения морал, отричането на себе си, нечовешката упоритост и усърдие. Повечето хора избират средния път, за да бъдат по-близо до себе си и се оказва, че са по-щастливи, защото са по-близо до роднините си, споделят дълбоки интимни преживявания с близките си, а понякога дори и покрив и легло. Имат време да обърнат внимание на света. Понеже не са успели докрай в живота си, имат мотивацията да си задават въпроси и да намират отговори, и това прави живота им интересен. Любознателни са. Отворени към всичко ново и непривързани към нищо (понеже нямат много неща J).

Животът енергийно компенсира липсите, за да има баланс на света. Енергийна хомеостаза?

Contest 2 :

Криви сметки (начин на мислене) VS. Карма

Познавам една възрастна болна женица, която постоянно се оплакваше от внука си. Защо я гледал така недодялано, без деликатност към положението й, без излишни жестове и внимание - просто да си свърши работата и да си замине? Все бързал занякъде, все си претупвал работата. Гледа да не дойде, да се измъкне или поне да закъснее. Тя обвиняваше Господ за лошата си съдба.

Не си спомняше за периода, в който на нея самата й се налагаше да се грижи за болната си свекърва. Тогава тя нямаше никакво желание, но не можеше да избира. Беше възпитана патриархално и всичко останало, освен преките грижи, беше извън ценностната й система т.е. неразбираемо. А и свекървата щеше да й остави апартамента си. И понеже нямаше желание, не се грижеше добре за нея. Свекърва й постоянно се оплакваше, но нямаше кой да я чуе – все пак жената беше я оставила при себе си, какво повече искаше. Жената смяташе, че това е достатъчно и можеше да се държи както си поиска със свекърва си, да я обижда и да я дърпа за ръкава, да й дава да яде каквото попадне и да не чува молбите и плача й. Свекървата един ден умря. Бабата остана в апартамента й, но не след дълго се разболя и тя на свой ред. Тя имаше една внучка и един внук. Внучката постоянно й помагаше финансово, защото имаше добра работа, а внукът се сещаше за нея, само когато тя му се обадеше (и то, защото имаше изгода от това – чакаше апартамента й). Бабата, естествено и тук взе решението си на базата на патриархалните си разбирания и реши да предпише апартамента си не на чувствителната си и щедра внучка, а на единствения си внук, защото бил момче. Само че срещу условието да се грижи за нея. Внукът беше много щастлив. Грижеше се за баба си, не по-зле отколкото тя се бе грижила за свекърва си. Не и по-добре. При това изобщо си нямаше представа за горната история.

Contest 3 :

Случайно съвпадение VS. Всичко се връща

Много съчувствахме на един приятел, който замина в чужбина да работи и да издържа втората си жена и детето си от първата, докато втората му жена си остана в България и си живееше както й падне, без да се съобразява много-много, че е омъжена. Тя не искаше да ходи при него, но се отегчаваше да стои и сама. Той ужасно я ревнуваше, представяйки си всички неща, които тя може да извърши стоейки сама. Не можеше да престане да мисли за това, докато най-лошите му подозрения не се сбъднаха. Тя поиска развод. Беше си намерила друг. Тогава всички се изказахме колко е несправедлив живота и как на някои им е писано да си живеят добре, докато други се бъхтат като луди и никога не намират щастие и покой.

Какво обаче се беше случило преди години с този човек, никой от нас не знаеше. Същият беше заминал за чужбина и се беше оженил, потискайки чувството на свобода, което много обичаше. Не след дълго обаче то се обади и той не можа да го заглуши, въпреки че беше късно да му дава воля. Вече имаше дете. Той обаче не издържа и се върна в България, оставяйки жена си, която работеше там и издържаше детето им. Той започна да си намира любовници и да си живее като свободен. Много нарани жена си и след доста сцени на ревност от нейна страна, се разведоха. След години той се ожени повторно за една от любовниците си, но му се наложи пак да замине в чужбина, за да работи. Втората му жена остана в България. И историята се завъртя … по удивително подобен начин, но с разменени позиции.

Contest 4 :

Карма VS. Генетична обусловеност и възпитание

Една приятелка дълго време не можеше да преодолее чувството на несигурност и страха от неизвестното, което я съпътстваше в живота. Каквото й да започваше да прави, беше убедена, че ще се провали. Каквото и да имаше, не й стигаше и все мислеше, че ще го загуби. Измъчваше се постоянно от мисли как ще остане сама, без пари, без работа, без дом, без планове и възможности. Страхуваше се без видима причина. Неизвестното бъдеще я ужасяваше. Един ден й се отвори възможност да замине в чужбина, за да работи, но чувството за несигурност и страхът от неизвестното така я плашеха, че не можеше да си представи как ще отиде в непозната държава да се справя сама. Тя не вярваше във възможностите си, въпреки че беше много способна. Опита се да преодолее страховете си, ходи по терапевти, налагаше си да прави неща, които я плашеха, но нищо не можеше да я убеди да замине. Не виждаше каква може да бъде причината. Защо се получаваше така? И сред всичките неща от живота си, които тя се опита да анализира, откри една нишка, която може би я свързваше с истината.

При един дълъг и интимен разговор с майка си, тя разбра, че “се е метнала” на баща си, който имал същите страхове и затова трудно му вървели нещата в живота. Все гледал да се презастрахова и отблъсквал хората и възможностите, а не бил лош човек. Така и възпитал дъщеря си – че животът е труден и несправедлив, страшен и несигурен. Преди време и той имал възможността да замине в чужбина и да оправи живота на цялото си семейство, предлагайки им по-различна среда. Но не се престрашил. И сега дъщеря му беше изправена пред същото препятствие на живота. Дали щеше да го преодолее? Тя обаче си даваше сметка, че не се ли справи на свой ред с тази трудност, нещо подобно ще преследва и нейната дъщеря, защото тя-самата няма да знае какво е да си от другата страна, за да й предаде този опит. И тя се реши. Направи го. В името на нероденото си дете.

Contest 5 :

Божие решение VS. Причинно-следствена връзка

В последните десетилетия има голям бум на рака. Казваме си : “Каквото Господ е решил”. Божие решение ли са болестите или всичко си има причина, която не всеки може да види? Ето една история, която може да бъде частично обяснение на проблема. Скоро ни предупреждаваха да не ядем италианска моцарела, защото съдържала диоксин, който с натрупването в организма ни води до болести. Откъде се появи диоксинът в моцарелата? В Неапол от известно време фирмите за почистване на града се държат от мафията. Нея, естествено, не я интересува градът да е чист, а да си пълнят джобовете. Затова и са занемарили тази част от бизнеса си. Последствието? Боклукът на Неапол се трупа на огромни купчини по ливадите край града, разлага се и прониква в почвата. Тревата наоколо е замърсена и съдържа диоксин. А кой пасе тази трева? Неаполските биволици, които правят най-добрата моцарела в Европа. Диоксинът преминава през тревата, животните, млякото, което дават, моцарелата и стига до нашия организъм, чийто клетки едвам устояват на всякакви такива причинно-следствени връзки, породени от безхаберието на хората, които са заслепени от желанието си да правят пари.

Друг подобен пример са надениците на големите производители, които ги блъскат с 40% мазнина и които съдържат колаген, необозначен на опаковката. Колагенът показва, че са смляни отпадъците на животното и използвани за направата на наденица. Да не говорим, че ги пълнят в изкуствени черва, за да излезе по-евтино, вместо да използват агнешки.

Или нашумелите ананаси от Коста Рика. Толкова малка държава, а такъв голям производител на ананаси. Да се чудиш!? Ананасите обаче, за да дават по две реколти годишно и да струват толкова евтино, са генетично модифицирани. Вкусът им е променен, по-сладки са, с повече захар, дори са избегнали понякога неприятния им естествено стипчив вкус. А размерът им е по желание на клиента. С какво ги подхранват? Със силен химически коктейл, съдържанието на който никога няма да узнаем, защото не е задължително да се описвана етикета. Изследователите обаче са установили, че съдържа бромасил, който не е особено полезен за здравето ни. Да не говорим, че замърсяват питейната вода в Коста Рика и се раждат нови болести.

Contest 6:

Моето Его VS. Мен

Имаме все повече конфликти със себе си, с хората, със средата, държавата и пр. . Чувстваме се зле, използвани, никой не ни оценя по достойнство, а и в скапаната държава, в която живеем, никога не могат да се проявят великите качества на нашия ум. Та нали около него се върти слънцето! Каквото и да си говорим, ние сме по-специални от останалата част на човечеството. Някак-си по-добрички сме, заслужаваме повече, обичкаме си се. Тогава защо? Защо, по дяволите, ни се случват такива тъпотии? Защо другите имат повече от нас?

Когато отдаваме прекалено много значение на егото си, сме уязвими. И за да не сме уязвими, ние правим всичко възможно, за да го защитим, укрепим и поддържаме още повече. И най-странното е, че вместо да се чувстваме по-добре, ние влизаме в още по-голям конфликт със себе си и най-вече с околните. Ако всички прекарват всички единствено през собствената си призма и не зачитат егото на останалите, никогат няма да се разберем. Природата така е подредила нещата, че да се чувстваме в хармония само, когато се научим да спазваме духовните ценности, които ни е предала чрез великите си мъдреци. Колкото повече бягаме от тях, толкова повече бягаме от себе си. Раят е на Земята, в рамките на собствения ни живот. Всичко зависи от нас. Каквато енергия даваме, такава ни се връща.

Извод : Всичко на земята е взаимосвързано и когато си пожелаем или направим нещо, енергията ни се изстрелва в космоса, и се връща по-късно, със забавяне, във формата на реализираното ни желание или кармата за това, което сме причинили или не сме успели да се справим със себе си. Това обяснява как след време се реализират нещата, които много силно желаем. Обяснява и факта, че нещата ни се връщат точно така, както и ние сме ги причинили на хората, но леко видоизменени, и поднесени не винаги от човека, на кого сме ги причинили.

Природна хомеостаза

Природните бедствия оставят след себе си природата по-красива. Това първоначално привличало хората да се заселват по места, където върлуват повече природни бедствия. Затова жителите на опасните райони плащат цената и до ден днешен.

Но тук също кръгът е затворен. Природните бедствия се пораждат най-вече (поне в съвременни условия) от човешка намеса в природата. Индустриалните замърсявания водят до промени в климата, което за някои процеси в природата е фатално. В един момент всичко дава на късо. Последствията в краткосрочен план са деструктивни. В дългосрочен обаче – се радваме на невероятни пейзажи. Не става ли дума за природна хомеостаза?

Contest 1 :

Технологиите VS. Природата VS. Технологиите VS. …

Изследванията на учените доказват, че по Земята щъкат нови животински видове, непознати досега, неизследвани и представляващи заплаха, когато се умножат – променят еколкогичното и биологичното равновесие, изяждат цели къщи, носят болести и пр. . Учените не могат да се справят с милиардите бройки и видове странни същества. Природата се е обърнала срещу нас, но защо?

Оказва се, че с новите технологии, които сме измислили – примерно изобретяването на автомобили и самолети – пренасяме екзотични животински видове от други континенти, които досега са оцелявали и са се размножавали единствено там. Пристигнали в чужди условия, те се изродяват, образувайки нови непознати поколения – смески между чужди и местни животинки. Всичко се мести навсякъде. Низши организми се изродяват. Но кое ще оцелее? И какви могат да бъдат последствията върху по-висшите нива от екосистемата? Глобалното смесване на видовете е без прецедент в историята.

Contest 2 :

Живот VS. Смърт

И най-голямото проявление на хомеостазата на живота е смъртта. Едни умират, изтощени, други се раждат, за да продължат да мърдат с ентусиазъм, задвижвайки колелото. Смъртта, като едно безмилостно жури, стои там – в края на живота, и следи за духовните ценности, а оттам – и за поддържането на живота. Какво би станало, ако не се страхувахме от нея, ако знаехме, че ще живеем вечно? Бихме се отпуснали, извратили, самозабравили. Бихме издевателствали над по-слабите. Бихме станали амбициозни индивидуалисти, които вече нямат нужда да опознават другия и да му дават от своето, да споделят старините и страховете си с другo човешко същество. По-скоро бихме го унищожили, за да вземем за себе си. Но както е казал, награденият с Нобелова награда Жак Моно : Със самодостатъчността идва смъртта. И дори тук пак проличава хомеостазата, която е навсякъде, защото дори, когато няма смърт, тя се проявява в друга форма. Смъртта е необходима за дуалистичната природа на нашата Земя.

Трудно е, когато си господар на парите си и когато така ти се удава да манипулираш човешките съзнания, за да печелиш, когато всичко ти изглежда под контрол, да се налага да се примириш с факта, че не можеш да контролираш най-важното - собствения си живот и смърт. Когато не те е страх от нищо, отрекъл си Господ дори, загубата на собственото ти съзнание те хвърля в ужас. Но природата си знае работата. Дала ни е всичко, за да ни извиси над животните, да ни очовечи.

Та, хитро е измислена смъртта. Хем имаме свободата да стигнем докъдето поискаме в живота, хем там-накрая ни чака едно ограничение, което не можем да преодолеем, но то ни кара да се движим, да мърдаме.

И така… . Дали ще кажем всичко се връща или карма, съдба, Божие решение, ДНК, генетична обусловеност, случайност, късмет, излиза, че всичко е взаимозависимо и в причинно-следствена връзка. Нищо не се появява от нищо. В природата съществува ред и всичко се компенсира един ден. Енергията следва своя неумолим ход, повличайки всички животи със себе си, заплитайки съдби и нареждайки пъзели, докато не постигне баланс. И понеже всичко е живо и мърда, докато едни възели се разплитат, други вече са се заплели в необяснимо на пръв поглед кълбо… . И както казва великият Стийв Джобс в речта си пред завършващите Станфордския университет : Не можете да свържете точките гледайки напред. Можете да ги свържете само гледайки назад. Трябва да вярвате, че точките някак си ще се свържат. Трябва да вярвате в нещо! Инстинктите си, съдбата, живота, кармата или каквото и да е. Защото вярата, че точките ще се свържат някъде по пътя, ще ви даде увереността да следвате сърцето си, дори когато то ви изкарва извън утъпкания път. И точно това ще ви направи различни.

статия 3 - Среща с Далай Лама или в търсене на универсалните истини, които движат света…

Част 1 : Българското разбиране за нещата

Десет дневни йога практики на Боровец. Медитация (която не се състоя почти изобщо), придружена с преходи до Мальовица и Рилските езера.

Последни модели коли, паркирани пред луксозен хотел сред ухаещи широколистни и иглолистни гори. Красиви хора с позитивно и спокойно на пръв поглед излъчване. Успешно съчетали материалното с духовно? Или добре имитиращи? Жените са много повече. Те ли са по-съзнателната, по-осъзнатата, по-духовната половина от човечеството? Или те са по-слабите, търсещи опора? Въпросите ще следват един след друг оттук нататък. Но нали затова съм тук. Да търся истини. Универсалните истини, които движат света.

Ден на Огъня. Малък запален огън на голямата веранда. Спокойни и усмихнати хора, насядали в удобна поза около него. Всеки мисли със затворени очи за негативните черти в характера си, които иска да промени, държейки между палеца, средния и безименния си пръст щипка ориз и сухи цветя, подпрял длан о сърцето си, и после ги хвърля в общия огън. Докато голямата група пее ОМ, в съзнанието на всеки бушува големия разгарящ се огън. Той стига до небето, а енергията, която излъчва ведно с мантрата е разплакващо освобождаваща. Винаги се разплаквам, когато нещо ме накара да се почувствам близо до душата си, до тази космическа вселенска истинска моя същност, която е част от общия Всемир. Светът е вълшебен, хрумва ми. И хармонията е навсякъде. Но ние, в големите градове, така сме се отдалечили от нашата приказка, така сме потънали в индустриалната, консуматорска, материалистка ера и задъхано се стремим да сме модерни, успешни, вървежни и харесвани, че дълбоко в себе си вярваме, че стотици хиляди години животът е бил все така забързан и изискващ. Но не е. Животът е семпъл и щастието се достига по простичък начин.

Гледаме филм за индийски духовен гуру. Той сее лесносмилаеми послания, които отегчават, но не дразнят. Всички сме вперили поглед в очакване на по-висша материя (нали все си мислим, че достъпът до хубавите неща трябва да е много труден), но сме доволни и на това, защото енергията, която излъчва е хубава. Снимките му изпълват целия екран. Той обича да е пред обектива. Ние се смеем на всеки негов тъп маймунджулък, който бихме интелектуално обругали и цинично отхвърлили, ако беше сторен от всеки друг човек. Сляпо ли следваме тъй-нарочените си духовни водачи? На екрана той продължава да се държи като глезеник на съдбата, а обикновените хора целуват краката му, кичат го с венци и лепят монети по главата му?! Той се носи сякаш няма нищо странно в това. Чудя се защо на духовните водачи им харесва да се показват и да се правят филми за тях. Обожествяването им за по-висши цели ли служи? Като един бунтар не мога да разбера къде е скромността в цялата тази работа.

Ден втори от моя престой. Ден на Земята. Преображение Господне - денят, в който Исус се явява на последователите си във формата на светлина. Доколко този християнски празник се съчетава с нещата, в които вярват практикуващите йога? Хората с оранжевите дрехи стават все повече, но контактуват само помежду си, сякаш езикът, на който говорят, е разбираем само за тях. А може би това е тяхното желание. Малка каста, която се отличава с облеклото си и изглежда духовно по-извисена от хората с обикновените дрехи. Но не е ли това в противоречие с нещата, на които учат техните учители - със служенето на народа и идеята да си като другите? Опитвам се да се включа в разговора им за висши материи (досега се смятах за компетентна в това), но съм странно изгледана и реплика на моето изказване няма. Може би трябваше да си купя оранжева блузка, за да участвам. Срещам твърдо убедени, че йога е единственият път в живота и нямащи нужда от различни гледни точки. А аз мислех, че йогата е просто практика, която те кара да се чувстваш по-добре. На кой му е необходим екстремизъм в каквото и да било – дори и в духовните практики?

На този свят християнски празник качвам Мальовица и откривам по пътя си десетки камъни във формата на сърце, два облака и едно езерце със същия вид. Радвам се като дете на всяко свое откритие. Това е първият преход в живота ми и решавам да го направя както аз си знам. Осем часа непрекъснато ходене. Малко е самотно, защото няма човек, с който се движиш с еднакво темпо, нито можеш да разговаряш, защото се уморяваш. Четири часа изкачване на камънаци, понякога почти легнала върху тях, а зад мен - пропаст. Не знам дали някога съм ходила толкова много дори по равен път. Малко по малко обаче, с помощта на ентусиазма на дебютанта и факта, че не знаеш накъде си се запътил, всичко изглежда постижимо. След два часа катерене от голямата група “покорители на върха” останах абсолютно сама. Някои ме изпревариха, доста подминах и накъдето поглед стигаше, нямаше жива душа. Бях изправена пред дилемата дали да се откажа, защото съм сама, не знам пътя и ми е адски трудно физически или да продължа сама, както неведнъж ми се е налагало в живота, когато искам да постигна нещо, което не е приоритет на останалите. Реших да не изневерявам на себе си. Продължих. Най-трудния път до езерото под Мальовица го изминах сама. Нямаше никой наоколо. Само балкан, скали, камъни, тревички и аз. Когато стигнах езерото за пръв път от, струваше ми се, дълго време, видях хора. Бяха от групата. Какво блаженство! С кеф запалих една цигарка на чист въздух, потопила боси крака в ледената кристална вода. Йогите обаче ме изгледаха с отвращение. Такъв вид удоволствия бяха зачеркнати от техния живот завинаги. До върха оставаше само час. Пътят вече не беше тежък, но най-важното беше, че не бях сама. Имаше кой да ми показва пътя, кой да върви след мен и да ме подкрепя, кой да ми даде яке, когато вятърът задуха силно и да ме хване за ръката, когато обувките ми се пързалят по запесъчените камъни. До върха стигнахме две групи. Едната беше само от жени, които пафкаха на всяка почивка. Другата се състоеше от мъж, три жени, три деца и куче. Покорихме Мальовица. Бяхме на най-високата част и вече нямаше по-нагоре. Сякаш там горе времето беше спряло. Облаците, които ни съпътстваха нагоре, движейки се с бясна скорост, тук бяха спряли хода си. Всичко беше застинало. Птичките не се чуваха. Щурците бяха замлъкнали. Не почувствах обаче кой знае какво. Когато след три часа слизане надолу с подбити крака се обърнах да видя върха, на който бяхме, гледката беше шокираща. Отдолу той изглеждаше огромен и непристъпен. Не знам как го бях изкачила. Ако само предварително знаех с какво се заемам, никога не бих повярвала, че съм способна да го направя. Може би тайната е да не знаеш къде отиваш, просто да вървиш напред без да спираш… .

Изненадата за мен бе, че самият път ми достави по-голямо удоволствие и то не пътят до върха, а този до подножието му. Дали и в живота не ставаше така? Тръгвате заедно и ентусиазирани, с напредването на пътя ставате все по-малко и по средата на трудностите вече оставаш сам. Ти избираш дали да продължиш по тежкия път към неизвестното или да се върнеш с останалите по познатата пътека. И когато дръзнеш да следваш поривите на душата си, чувствата, които те заливат са несравними. И стигаш подножието на върха, където е прекрасно. И там вече има кой да ти покаже малкото оставащ път до върха и да ти помогне. Вече не си сам. Ако предпочетеш да спреш, за да се насладиш на постижението си, няма да стигнеш догоре, но ще имаш време да почувстваш блаженство, да се огледаш и оцениш мига. Ако решиш да покоряваш върхове, просто ще бележиш успех след успех, но дали ще имаш време и енергия да им се насладиш? Лично на мен самият връх не ми донесе кой знае какво удовлетворение, а и останахме не повече от пет-десет минути там. Имаше хора в групата обаче, които държаха просто да покоряват върхове. За тях нямаше почивка. Какви потребности задоволяваха, не знам. Но за себе си си отговорих, че не са ми нужни върхове. Нужно ми е да мога да спра там, където се чувствам щастлива, без да изпитвам необходимост да се оглеждам за повече и да търся по-нависоко. Да мога да уловя мига без да бързам.

Ден на Етера. Имам ужасна мускулна треска и може би ще пропусна върха над Рилските езера. Върховете се оказаха твърде самотни за мен. Разбирам, че днес празнуват и деня на учителя. Почитат всички тези, от които сме научили по нещо в живота. Разочарована съм, че няма да отдадем дължимото на етера за сметка на учителите. Замислям се кои са моите учители, но се оказва, че повечето са писатели. Питам как ще празнуваме. Отговарят ми – с мантри и видео. Чувам – с мантри и вино. Зарадвам се. Поне ще вдигна една наздравица за етера. Всички започват да се смеят на абсурдната (за тях) моя реплика. Вече се чувствам като един нещастен отровен организъм, който никога няма да постигне нирвана. Някои йога пози дори не се препоръчват за хора, които пият, пушат или консумират месо. Просто съм обречена.

Всички започват да пеят и изпадат почти в транс, а аз – в шок. Къде попаднах? Извинете, това не беше ли йога лагер за нормални грешни хора? Чувствам се странно. Дамата, която подава съсредоточено куплети на тълпата надрусани погледи, се мъчи неуспешно със затворени очи да докара естествена усмивка, за да изглежда мила и щастлива. Тя ескалира темпото и забързва ритъма, повтаряйки но безкрай по-благозвучните думи, докато всички не изпаднат в екстаз. По този начин изпята, всяка песен би могла да те доведе до паранормални състояния на емоциите, мисля си. И защо никой от пеещите не изглежда щастлив? Не им ли е това целта? Гледам подозрително дамата, която още малко и ще левитира пред вседоверяващите й се подопечни, понеже бях свидетел предния ден на сцена с леко истеричен уклон, която същата изигра на барманките в хижата под върха и ме слиса. Не очаквах от йога активистка да демонстрира толкова високомерно поведение, но после се оказа, че мъжът й кара последен модел джип и това обясняваше “извисеността” й. Те двамата се движеха неотлъчно с “големия оранжев” (както тайничко, но добронамерено засега наричахме шефа на йога асоциацията). Всичко започна да ми намирисва на секта, въпреки че музичката беше приятна. Не се плаша от секти, защото съм имунизирана от навлизането в дълбочина в каквото и да било. Обичам разнообразието и моето измерение е ширината. Запитах се обаче не служат ли мантрите, за да се надрусаш временно? Явно всеки има нужда от своята доза замъгляване на мозъка. Не е доказано, че йогите със здравословното си друсане живеят по-дълго от тези, които го правят по вреден за себе си начин. И нали е ден на учителя, сещам се за доста хора на изкуството, които са дали много на света под влияние на всякакви вещества, разрушавали са организма си, за да стигнат до някое откритие. Не че защитавам това. Но към какво се стремим всъщност? Да се приспособим към заобикалящия ни свят или да избягаме от него? Не търсим ли спасение в нещата, които замъгляват съзнанието ни, защото не можем да се справим със света и със себе си? И не ни ли манипулират някои хора, управлявайки слабостите ни, обещавайки ни вечен живот без и те да са съвсем сигурни в това?

Ден на Водата. Надявам се водата да отнесе съмненията ми и незнайно-откъде-пръкналото-се в тази уж позитивна атмосфера леко негативно чувство. Говорих с някои дружелюбни хора от Пловдив за това как се пробужда интуицията. Съгласихме се около мнението, че трябва да мислиш позитивно, да знаеш какво искаш и да правиш разлика кога говори егото, разумът или социалния кодекс и кога истинската ти същност. Лъч светлина. Софиянци обаче решиха, че ще пробуждат шестото ни чувство отново с мантра, но този път, повторена двайсет и седем пъти. Звуците в мантрите вибрирали вътре в тялото ни и активизирали психичните центрове. Казват, че човек можел да се лекува с мантри. Те променяли вълните на главния мозък. Повечето хора били в бета, а за да постигнат вътрешно спокойствие, трябвало алфа. На мен обаче не ми се пробуди интуицията с тази мантра. Можете да пробвате и вие :

ОМ ГУРУДЕВАЯ

ВИДМАХЕ

ПАРА БРАХМАНЕ

ДХИМАХИ

ТАННО ГУРУ

ПРАЧОДАЯТА

И за довиждане, типично по български, се появи проблем с парите. Оказа се, че за да се издържат, духовните организации са си насложили суми, които участваш-не участваш, трябва да плащаш. Опитах се да се разбунтувам, понеже дойдох заради медитациите, а такива нямаше, но висшият им жрец ме заклейми, ръкомахайки ядосано, но без да ме поглежда в очите, с думите пред секретарката си : “Остави я! То си е за нея!”. Почуствах се обречена.

Част 2 : Далай Лама и объркан разказ за будизма

Нант. Глътка въздух. Очарователен град в западна Франция, където се разхождат огромни дървени слонове, а артистите са на почит. Тук оранжевите дрехи са сменени с вишнево-червени с голо рамо в комплект с окосмени крака и обръсната глава. Само стотина-двеста души обаче са облечени по този начин, освен отцепилата се от Далай Лама секта, която протестира през цялата седмица пред огромната зала и крещи “Далай Лама е лъжец”. Те твърдят, че той се е самообявил за духовен водач на Тибет и че всъщност преследвал някакви интереси. Абстрахирам се от всякакви фундаменталисти, отличаващи се по цвят и отричащи всичко материално в света, в който живеем и се шмугвам в тълпата от хиляди жизнерадостни и весели нормално-изглеждащи хора, дошли, за да обогатят представите си за живота. Има всякакви – млади, стари, модерни и артистични. Мъжете и жените са разпределени по равно, струва ми се. Човечеството явно има нужда от духовното. Хората не са потънали в нета, за да чатят, да гледат порно-сайтове и да играят игри. Хората четат и се интересуват от това кои са, откъде идват и къде отиват. Забележително!

Най-после Далай Лама се появи. Голям сладур! Усмихнат до уши, не преставащ да жестикулира, докато говори, да си прави шегички и да се смее като дете. Естествен, спонтанен, човешки. Първо поздрави седналите отдясно до импровизирания му трон симпатични тибетски старчерта. Те приеха с дълбок поклон и сериозно изражение поздрава му. Практикуващите будисти от партера долепиха длани една до друга над главата си, опряха ги до челото си, а после и до гърдите, коленичиха и целунаха пода пред Далай Лама. Направиха го няколко пъти, докато Далай Лама не започна да говори на нас, хилядната аудитория. През цялата седмица, на всички лекции, той непрекъснато мърдаше, шаваше, чешеше се, прозяваше се без да сложи ръка пред устата, изтриваше ръце с мокра салфетка, докато говореше, а когато думите на лошия му английски не стигаха, продължаваше лекцията на тибетски като ни хвърляше в недоумение. Не преставаше да се смее, понякога без видима причина. Държеше се като дете. Чудя се ако този човек стоеше срещу мен, без да зная кой е, дали бих го взела на сериозно. Нашето общество не приема добре хора, които се държат по особен начин и не спазват социалния кодекс и норми. На пръв поглед Далай Лама изглеждаше по-естествен от обикновените хора, забавляваше се с всичко и се смееше като човек, който е видял толкова много, че е решил, че единственото важно нещо е да се радва на живота. На втори, започвам да забелязвам, че той се държи така изключително, когато има камери и че се ядосва на въпроси, които засягат суверинитета му, бунтуващите се отвън или кой ще е следващия Далай Лама. Оставям скептицизма настрана, защото всяка религия се основава на вярата.

- Аз съм като всички вас, - започва той, - физически, емоционално, умствено. Не очаквайте нещо извънредно. Няма да правя чудеса, нито ще ви дам нещо специално. Нямам изключителни дарби. Аз съм като вас – просто едно човешко същество, не будист, не тибетец, не азиатец. Принадлежността е бариера за комуникацията…