Лека нощ, деца – проспете спокойно щастието!

Ние трябва да разбираме, как е устроен светът и тогава ще можем да се ориентираме в него. Знаейки как е устроен, ние можем да заемем своето място и тогава всичко ще бъде лесно.

Михаил Литвак

Изобщо не ми се иска, но ще трябва да започна леко философски, за да обясня след това – как на практика да успеем да се чувстваме перманентно щастливи. В днешния рационален свят сме свикнали да се уповаваме преди всичко на логиката и здравите факти. Много е трудно обаче, да пренесеш финия свят на чувствените закономерности, в грубата действителност на логическото мислене. И преди да се откажете да четете нататък, имайте предвид, че бързате да се гмурнете в живота, познавайки плуването от уроците на татко, шляпайки в морето с пояс. С такъв опит, известни класирани победители по плуване няма.

Будистите са абсолютно прави, когато казват, че светът е всичко и нищо едновременно, че има и няма съдба едновременно, че нещата са едновременно случайни и неслучайни. Всичко само по себе си нищо не означава, а придобива смисъл само във взаимодействие с нещо друго. Това обаче, не ви говори нищо, нали? С ума си може и да го разбирате, но все още не го чувствате с всяка фибра на тялото си.

Представете си една въображаема линия, която едва потрепва в пространството. Тя потрепва, не защото съществува, а защото около нея щъкат много енергии. Те не щъкат просто така, а според определени закони, които действат върху линията. Т.е. има едно нищо и едни закони, които действат върху него и го карат да изглежда като нещо. И няма никакво значение дали го осъзнавате или не. Светът е нищо, което се оживява от нашата енергия. Нашата енергия пък, идва от Законите, които действат върху света. Законите, сами по себе си са нищо, не можеш да ги пипнеш. Т.е. нито едно от трите неща не съществува само по себе си. Всичко е взаимосвързано. Сега няма да разсъждаме по посока кой е измислил законите, а само ще кажем, че доказателствата сочат, че те съществуват в името на доброто.

Какво имам предвид? В днешни дни парите и придобивките са ценност, към която всички се стремим, защото дори да знаем, че парите сами по себе си не носят щастие, предпочитаме да разполагаме с повечко. И някак, без да искаме, свързваме поведението на хората, които правят пари, с поведението, което трябва да имаме, за да правим и ние пари. И си казваме: “Този човек е лош, но виж колко пари прави. Трябва и аз да съм лош, а не толкова добър, защото всички ме мислят за шматка и така никога няма да направя много пари.” И когато не разполагаме с достатъчно, сме замъглили възприятията си и не можем да видим, че 1. не всички богати са задължително и лоши и 2. ако не носиш добродетелите вътре в себе си, ако не си работил върху себе си и характера си, богатството може да се окаже извор за най-лошите неща, които някога са ти се случвали – раздори, скъперничество, алчност, болести и липса на цели. Замисляли ли сте се колко богаташи са изнервени, защото собствените мисли ги подлудяват? Когато си пренесъл опорния си център (това, което те крепи и ти дава сила) навън, примерно върху парите,  ти всеки път си разклащан от колебанията им. Имате ли познати, които понеже имат зашеметяваща кариера, изглеждат супер самоуверени до степен, че са спрели да се вглеждат в недостатъците на характера си? Всички ги подкрепят нали? И как да не го правят – те изкарват толкова много пари, значи знаят нещо повече, трябва да ги слушаме. Нека вземем една такава представителна личност – егото му е станало с размерите на малка планета и той отдавна не понася мнение, различно от неговото, мнение, което го наранява. Обърнал е гръб на болезнената истина, на своя характер, на ценностите. Все пак не се е бъхтал толкова в живота, за да страда и да е мил с всеки! Това обаче, от своя страна е довело до интересния факт, че в обкръжението му вече се намират само хора, които интуитивно са се ориентирали какво е необходимо, за да си близо до властта и парите – а в този случай – да се подмазваш и хвалиш въпросната личност. В орбитата на тази малка планета вече няма нито един истински човек. Виждате ли взаимовръзката? А чували ли сте за Закона за привличането, Закона за добродетелите (колкото си дал, толкова ще получиш – и с плюс и с минус), Закона за причината и следствието, Закона за постоянното усъвършенстване, Закона за всеобщата взаимосвързаност?

Да продължим нататък. Човекът със зашеметяващата кариера, с времето става от леко към тежко истеричен и раздразнителен, защото през цялото време, когато е буден, работи или мисли за работа. Излишно е да казвам, че присъства само физически в семейството, а с мислите си е винаги някъде другаде. И най-вероятно никога не е чувал за вътрешен център, от който извира щастието, когато си в покой. С времето, заобикалящата го среда от лакеи започва от леко към тежко да му досажда и да го отегчава с еднообразния си хвалебствен репертоар. Влязъл е в капана на собственото си его – хем се нерви на всичко около себе си, хем не може да го промени. Започва да се тъпче, да прекалява с алкохола, да прахосва, да се изхвърля, да ходи по жени, в стремеж да бъде под постоянна упойка, за да не чувства болката от истината. В един момент обаче и това му омръзва. Стигнал е до моментът, когато си мисли, че е постигнал и видял всичко. Дотук е натрупал много недоволство и още повече умора от постоянното съпротивление, което оказва подсъзнателно на мощната истина. Вътрешното Аз на този човек до такава степен се е капсулирало под налягане в него, че  всеки момент ще гръмне. И тук винаги се случва ключово събитие в живота, което отпушва налягането (фалит, развод, криза, смърт, интоксикация и пр.). Отключват се две врати с голям светещ надпис Exit отгоре: първата можете да разбирате буквално – физическа болест или психически проблем (съответно, ако съпротивата е голяма, вътрешното Аз умира чрез желана или нежелана смърт), и втората – спешно започване на труден и мъчителен процес на отпушване, излизане на истинската същност. С последната, нашият герой се връща на изходна позиция в своя живот – тази, която е дадена на всеки един от нас във всеки момент, независимо от обстоятелствата – парите са си пари, ние трябва първо да намерим себе си, за да бъдем щастливи. И бедният и богатият имат равен шанс в търсенето. Играта е честна.

Тук в помощ на щастието и доброто стечение на обстоятелствата в нашия живот (вече разгледахме логическата взаимовръзка) отново се притичват нашите приятели Добродетелите. Който прави добро, добро му се връща. Ако ти си свикнал да се отнасяш чистосърдечно добронамерено, съответно се радваш на добро отношение към теб от всички, които те заобкалят и най-важното – от теб самия. Щом можеш да обичаш останалите, можеш да обичаш и себе си. Не си ли критичен към останалите, няма да се самобичуваш ежедневно. Избираш ли да виждаш само доброто, няма начин да не хващаш винаги най-добрия път за теб. И тук никакви пари нямат значение. Ти несъмнено ще направиш пари по пътя си с този начин на мислене, но законите продължават да действат, независимо от този така интересуващ те факт.

Всичко в света е неутрално (цитирам Шлифоващият диаманти). Ние сами печатаме текста на собствения си живот.  Всеки човек, всяка ситуация, всеки предмет – за един е лош, за друг – добър. Зависи от възприятията му. А самите възприятия се оформят от отпечатъците, оставени в мозъка ни от преживян опит, насадени от обществото, възпитанието и образованието вярвания и убеждения, от нашите собствени мисли и чувства. Когато възприятията на цяла нация са повлияни (пр.от комунизъм), те виждат определена част от живота по един и същ начин. Т.е.има индивидуални и колективни отпечатъци в мозъка ни. Добрата новина е, че ние можем да ги променим. Светът така и така си е неутрален. От нас зависи как ще изберем да го виждаме. Всеки път, когато се ядосате на нещо, си припомнете, че то е неутрално по своята същност и че ние сме тези, които го караме да изглежда лошо и да ни наранява. След това,  реагирайте наобратно – вместо да се ядосате и нараните,  го разгледайте, приемете и допуснете да премине през вас като неутрално събитие или като положително. За да го приемете като положително, си представете, че всяка ситуация е неутрална и носи потенциал в себе си. Загубата на 10000лв. може да ви побърка, а може и да ви подтикне да измислите нещо гениално. Просто помислете как можете да се възползвате от тази ситуация, за да я направите положителна за вас. Не забравяйте, че винаги има начин това да се случи, защото нещата сами по себе си са неутрални. Това моментално променя отпечатъка в мозъка ни. И малко по малко започваме да привличаме различни от досегашните обстоятелства в живота ни.

Всеки прожектира навън това, което му е отвътре. Така влияе на действителността. Ти се чувстваш и нещо ти влияе точно така, както ти самият си му оказал влияние. Законите на природата са едни и същи. Можем да почувстваме хармония в себе си единствено, когато сме в хармония с тях. Природата е нашият единствен господар и източник на дълбоко удоволствие. Всеки има достъп до нея, независимо от интелектуалното си ниво и приходите си, защото пътищата към разбиране на природата на нещата са много – чрез логиката, чрез вярата, чрез съзерцанието, чрез интуицията, чрез изкуството, чрез медитацията, чрез осъзнаването на настоящия момент,… Това е истинската действителност. Всичко останало е сън, в който сме се потопили от страх. За миг отваряме очи, проглеждаме нещата, които ви описах тук, а после ги затваряме, за да продължим с това, което сме свикнали да определяме като “истинската” ни действителност. Лека нощ!;)

Играта

Условието беше жестоко. Минеше ли през този портал, щеше да забрави всичко – кой е, какво му се е случило, опитът, който е натрупал досега, близките души, с които си помагаха и развиваха заедно. Как щеше да намери пътя в огромно пространство без никакви пътни знаци? Как щяха да го приемат останалите? В каква среда щеше да попадне? Какви гени щеше да наследи? В договора сам беше отметнал обстоятелствата и  най-големите трудности, през които трябваше да мине, за да постигне целта си. Но това бяха само общите клаузи – десетина основни неща, валидни за около 70 години живот. А през цялото останало време? Дали щеше да издържи да бъде толкова далеч от истинското си семейство? Дали щеше да съумее да намери пътя, по който щеше да се чувства по-близо до тях? Трябваше да мине през иглени уши, за да стане това. Върналите се му бяха разказвали, че минеш ли портала, ставаш съвсем различен. Забравяш откъде идваш и, че сам си определил условията. Започваш да се подчиняваш и да се водиш по законите на играта. Обстоятелствата определят живота ти и те люшкат наляво и надясно като останка от потънал кораб в океан. Споделяха, че се привързваш към инструментариума, който ти е даден, за да постигнеш целта си. И това се случва до такава степен, че започваш да се идентифицираш с него. И само правилната комбинация от думи, можела да те спаси и да те изведе на единствения път, по който се чувстваш в хармония със себе си и със света, да се докоснеш поне мъничко до това, което си бил, преди да се впуснеш в Играта. А комбинациите от думи били милиарди. И за да намериш правилната, се включвал единият инструмент – най-мощният ти приятел и най-големият ти враг – Умът. Снабдяват те с него, като едно от средствата ти за ориентация. Той е един от компасите. Трябва обаче да се използва много внимателно и да не му се доверяваш много, защото има свойството да заживява собствен живот и да те увлича след себе си. А следваш ли го сляпо, се загубваш в лабиринти от мисли без изход. Само с него си доникъде. Целта на играта е да се използват всички инструменти. Вторият мощен инструмент са Емоциите. Върналите се от играта, които имат право да говорят, казват, че емоциите са другият капан, защото едновременно съдържат в себе си цялото познание и цялата заблуда. Най-голямата тръпка на цялата игра се състояла именно да изпиташ емоциите – нещо, което извън играта, в света на пълното познание, било недостъпно. Но емоциите, също като ума, имали свойството да те увличат, да те обсебват и да те карат да си мислиш, че това си ти. Един приятел му беше дал жокер – “Чувствай емоциите със спокойно сърце”. Каза, че е важно. Но можеше ли да се живее в такива противоречия -  да чувства спокойно, да мисли, но не прекалено, да ползва инструментите, но да не се привързва към тях? А ето ти и още едно – как щеше да помни всичко това, след като, минавайки през портала, щеше да забрави всичко?… Съществуваха все пак и добри клаузи в договора – нещо като награда – имаше опция по време на големите изпитания и трудности, през които минава, да му се присънват определени послания, които той самият попълваше в договора или да получава видения за тях. Проблемът беше, че той изобщо не знаеше дали щеше да съумее да достигне до нивото, в което виденията нямаше да го плашат. Дали изобщо щеше да срещне някой по пътя си, който да го научи да медитира поне? Шансът беше минимален. Затова предпочете да отметне клаузата Сънища и там отбеляза приятеля си, който му даде съвет за спокойните емоции. Избра да го сънува по време на поредното изпитание. Гаранцията за успех не беше по-голяма, предвид че казваха, че малцина, влезли в играта, вярват на сънища. Защото проблемът със сънищата също беше двояк като всичко останало – от една страна те изразяваха посланията на небето, от друга обаче – страховете и всичко, което беше запечатано в Подсъзнанието. А самото подсъзнание беше другият инструмент, който съдържаше в себе си мощна сила, но понеже беше труден за овладяване, тя често се насочваше срещу притежателят на самото подсъзнание. Защото първо трябваше да се научиш да се гмуркаш в страшния му свят, а едва след това – да съумееш с много усилия да отсяваш кое е правилно напътствие и кое – просто ирационален страх, основаващ се на вярванията в средата, в която си израснал и на колективната памет. Щеше да бъде тежко и трудно – да лавираш между едни и същи неща, които щяха да означават в различни обстоятелства най-доброто и най-лошото за теб. Най-малко се притесняваше от последния си инструмент – физическото Тяло. Някак чувстваше, че няма да му се поддаде и да се идентифицира с него. Какво пък толкова важно беше как изглеждаш? Нали влизаш в играта, за да свършиш работата. Използваш го, за да се придвижваш във физическото пространство. Имаш нужда от него. Имаше приятели, които избираха да се развиват без този инструмент – избираха повредени тела, за сметка на по-развито друго сетиво или болест по тялото, която да ориентира душата по Пътя на лечението. Беше същата работа от негова гледна точка тук. Но в играта се оказваше, че останалите го смятат за дефект и е тежко изпитание. Това обаче носеше повече точки в Играта, прескачаха се по-бързо нива. Стига, естествено да съумееш отново да лавираш с другите си инструменти. Той си избра добро тяло, за да не му обръща много внимание, въпреки че казваха, че някои толкова се увличали по телата си, че започвали да извършват върху тях подобрения. С каква цел? Чудеше се той. Това не носеше точки, а напротив – осакатяваше ума и емоциите, защото започваш да мислиш и да чувстваш погрешно. Изобщо… той усещаше, че ако изпусне положението, щеше да настъпи тотална бъркотия. Но как щеше да помни да не изпуска положението?? За всеки случай попълни графата Срещи с по-развити души а) чрез книга, б) чрез семинар, в) лично. Отговор в) му се струваше най-примамлив. Но под него беше изписано единственото условие в тази графа – ще ги срещне, само ако не е заслепен през това време от някой от инструментите си. В противен случай, щеше ги подмине или пък да се заблуди и да повярва на някоя “менте” по-развита душа. Някои разказваха, че хората в играта са толкова полудели, че съдели по външния вид на човек и според професията му – дали отговарят на последните модни тенденции. Никой не забелязвал колко преходна е модатата. Или пък някаква енергия карала всички да сочат с пръст различните и да ги обявяват за неприемливи и луди. Понякога именно “ментетата” били виновни за това. Така че рискът да маркира отговор в) си беше лично негов. Можеше и той да се поддаде и да пропилее един от шансовете си да намери Пътя. А Пътят беше смисълът на цялата игра. И знаеше, че ще трябва да се връща в една и съща игра отново и отново, докато не го намери. Колкото и болезнено да беше това. Стана му много страшно, но не се поддаде. Тук беше лесно да бъдеш оптимист. Всички бяха такива. Каза си, че винаги, когато закъса, може да повика висшите сили на помощ. Те бяха достатъчно благоразположени, за да оставят постоянно Знаци на пътя. Лошото беше, че тези, които се идентифицираха с инструментите си – Ум или Емоции, затваряха останалите си сетива за знаците. Подписа договора и се отпусна за миг в недоумение. Толкова простичко му се струваше от тукашна гледна точка да следва Пътя и да играе Играта – просто трябваше да се довери на истинската си същност и да бъде внимателен и присъстващ. Всички обаче твърдяха, че в играта не е така – че се загубваш в различните мнения, случки, изводи и лична болка, че се взимаш много насериозно и се отделяш от цялото, общото, взаимосвързаността. Най-голямото предизвикателство било хем да използваш всички тези инструменти, хем да си даваш сметка, че инструментите не си ти. Малцина успявали.

Отново го хвана страх. Чувстваше се вцепенен. Това беше последното, което почувства преди да мине през портала. Нямаше друг избор. Беше нещо като да си с проблемен парашут в хеликоптер пред отворената врата и да знаеш, че всеки момент ще те бутнат…

Порочния цикъл на консуматорското общество

бр.2 Радостта от живота

reuse
Световната финансова криза всъщност те побутва, да погледнеш с умилена носталгичност назад и да преоткриеш нещата, които си обичал да правиш, когато не си разполагал с много. Разходка в градския парк, почивка в околността, домашно приготвена супа, удоволствието да комбинираш по нов начин старите си дрехи или просто да се огледаш и да събереш нещата, които можеш да използваш отново.
И странно, това те кара да се чувстваш добре, по-добре дори от периода, когато се чудеше кой от дизайнерските ти костюми да сложиш за вечерята с колеги в изискания морски ресторант, където всеки път си скучаете на тема – кой каква кола си купил и колко са му увеличили заплатата.

rediscover
Wow?!, кризата взе, че те сплоти с останалите. Търсите се един-друг, за да си помогнете. Надсмивате се заедно на ситуацията. Имате нужда от хумор и обмяна на опит.
А ти учуди самия себе си, оставайки в захлас пред спокойната гледка на отхвърленото (от срам) село на баба. Плесна възторжено с ръце пред зеленчуковата й градина и реши да въведеш нова мода – садене на доматки в градски условия. Взе че се очарова от „автентичността“ на евтината квартална кръчма. Преоткри светкавичния ефект на натурално-забърканите маски за коса. Започна отново да цениш уюта – вечер да сготвите заедно.

replay
Кризата те научи да бъдеш турист в собствения си град и гост в собствената си къща – погледна ги с нови очи. Помогна ти да сложиш край на чудовищния ти индивидуализъм и взе, че те социализира. Може да се каже, че ти спаси живота, ограничавайки всичките ти вредни навици, придобити в консуматорската ера. Свести отровения ти организъм от високите дози фаст фууд, джънк фууд, пица, пакетирани храни и излишна козметика.
Да не би нежния полъх, който  усещаш по бузата си, да представлява всъщност радостта от живота? Защото само сега можеш да почувстваш, че си просто човек, роден за щастие, свързано с природата и живите същества. Само сега можеш да намалиш темпото и да оцениш простичките неща около теб. Само сега можеш да влезеш в потока на живота и да се удивиш на света, носен от бавното му течение. Само сега можеш да спреш да си изграждаш фалшива идентичност с кариерата и финансовото си благоденствие, защото разбираш, че си много повече от това. Само сега можеш да видиш ясно, как успехът е временна величина и не носи трайна радост. Само сега можеш да пренаредиш приоритетите в най-реалната игра, в която участваш и да спреш да се взимаш толкова на сериозно. Само сега… Стига да отвориш очи и да кажеш „баста“ на отчаянието, в което си потънал.

Може би точно по тази причина се случват кризите…

SELF-HELP – списание за самопомощ и по-добър живот

Какъв е смисълът на живота, ако не – да се чувстваме добре? Всички дисциплини в нашия свят са създадени с тази първоначална цел – политика, икономика, право, медицина, етика и пр. Едничкият стремеж на всеки човек, стремеж, който го бута напред, е да постигне щастие. Всъщност всичко се върти около това.

Някой научил ли ни е обаче, как да се чувстваме удовлетворени и да живеем по-добре? Родителите са ни казали малко неща по въпроса, а училището и университета – почти нищо. Трябва сами да събираме късчета информация и опит, за да разберем евентуално едва на стари години основното, което ни е нужно да знаем още от млади, за да живеем добре. Все по-интелигентни ставаме, но все по-малко знаем, как да постигнем най-важното. Все по-стресирани сме, за да се сдобием с това, от което мислим, че имаме нужда, но все повече се отдалечаваме от реалните си потребности. Все повече информация ни залива, но все по-малко време имаме да открием къде е истината.

На нас, младите и ентусиазирани хора в България, ни писна от намръщени физиономии, нелюбезни и недоволни хора, които оплакват съдбата си, без да имат куража да направят и малка стъпка в правилната посока. Ние искаме да контактуваме с хора като нас – усмихнати, борещи се и в крайна сметка – живеещи добре. Защото, за да живееш добре, не е нужно да си някъде другаде или някой друг. Напротив, достатъчно е да си тук и сега и да бъдеш себе си.
Списание SELF-HELP има стремежа да облекчи живота ви и да спести от времето ви, отговаряйки на въпроса, как да живеем по-добре. Ровихме се в източна философия, западни научни изследвания, трудове на психолози и невролози, четохме съвети на диетолози и здравни експерти. Установихме, че разбиранията, с които сме израстнали в България (“Хапни си, баба, пържолки, за да си здрав и да имаш енергия”), не са валидни в съвременния замърсен индустриален свят. Че начинът, по който мислим, е фундаментален за успеха, който ще постигнем, за начина, по който се чувстваме и за здравето ни. Че нашите емоции имат значение и че посланията на сърцето ни си струва да бъдат следвани. Ключът към удовлетворението е вътре в нас. Животът може да бъде прекрасен, ако му обръщаме внимание и отворим душата си за него.

Нужно е само да вдигнем лекичко качеството си на живот – нещо, за което не са необходими задължително пари. „Висок стандарт“ в развитите общества означава здраве и младолик външен вид, струящ отвътре, усмихнато лице, доволно от човешкия си контакт с хората и природата, спокойно и оптимистично съзнание, разполагащо с всичко необходимо, за да постига успехи и не на последно място, стремеж към създаване на уют, естетика и хигиена в личния ни периметър.

www.self-help.bg

Отровна козметика

Един ден децата ни ще ни обвинят, филм на Жан-Пол Жо и Йонеско

От какво е направена Вселената

http://www.vbox7.com/play:fd915c50 (на български)

статия 4 – Енергийна хомеостаза или Редът, който е заложен навсякъде (колкото и да си мислим, че ще излъжем съдбата)

Хомеостаза – вътрешен механизъм за поддържане на равновесието и регулацията. Всяка жива структура функционира на този принцип. Костите на птиците са кухи, за да могат да летят. Гърбицата на камилата е пълна с вода, за да може да оцелее в пустинята. Хамелеонът сменя цвета на кожата си, за да остане незабелязан от хищниците. Всеки, адаптиращ се към обратите на средата организъм, оцелява. Видовете, които не могат да се хармонизират с околния свят, изчезват. Изненадващо е до каква степен човек може да понесе най-тежките изпитания и да се адаптира. По време на войната, обстоятелства, в които човек е принуден да надхвърли възможностите си, за да оцелее, има хора, познали досега само комфорта и спокойствието, които карат на режим хляб и вода и се справят. За няколко дни изгубените в планината граждани се научават да разпознават ядивните растения, да ловуват и да се хранят с животни, от които винаги са се отвращавали – къртици, паяци, мишки, змии… . Колкото по-враждебна е средата, толкова повече клетките ни развиват неподозирани таланти.

Колелото на живота се върти и нищо не излиза от периметъра му. А какво представлява колелото? Кръг, крепящ се от различни спици, всяка от която, води началото си от една и съща точка. Всички спици започват от един и същ момент, отиват до колелото, служат му за опора и когато то се завърти, протичат енергии от началото към движението, за да се върнат пак към началото. Нищо излишно. Нищо извън тази подредба. Където и да обикаля колелото, то неизменно е подчинено на своята причинно-следствена направа. Каквото и да се случи около него, следва същия ред и структура. Защото Земята ни е едно голямо колело. И ако мернете нещо по-различно на хоризонта, нещо, което само отдалеч наподобява вида му, да знаете, че си имате работа човек на изкуството. Те са тук, за да ни покажат по колко различни начини може да се гледа на това просто колело.

Дълго се чудех защо на хората им се случват лоши неща. Защо както си стоят спокойно и всичко изглежда наред, изведнъж ги тресва нещо жестоко. Не можех да се примиря с факта, че в този наглед така подреден и хармонично развиващ се свят, ни удрят наслуки някакви бедствия, сякаш сме нашественици, чиито беди нямат никакво значение.

Заех се да наблюдавам процесите отблизо. Когато засечах някакво несъответствие в добре фукциониращата система, отивах на място и започвах да го разглеждам, да говоря със свидетели, да питам за най-интимни неща от живота на потърпевшия. Обожавах да бръкна в раната и да я разчопля. Беше болезнено удоволствие, но напипах някаква нишка. Имаше все пак някаква причина за всичко, което се случва. Нищо не падаше от небето просто така. В повечето случаи, когато имаме информация за миналото, често можем да отгатнем бъдещето. Стига да разполагаме с правилната формула. А тя ни е дадена още преди хиляди години от великите мъдреци. А когато не можем да разберем причината за това, което се случва, може би просто не гледаме достатъчно надълбоко, изкривяваме действителността според собственото ни его или не виждаме съществуването на едно друго, по-фино измерение, признато в Античността и отречено от материалната научна Модерност, оповаваща се на сетивното и сензомоторното.

За какво става дума? Ето няколко примера от действителния живот :

Енергийна хомеостаза

Contest 1 :

Бягство от себе си в името на успеха VS. Ценности по неволя

Със стремежа си към пари и независимост, човек става все по-голям индивидуалист, все повече се отдръпва от останалите в името на собственото си благоденствие, крие се от тях, за да не издаде уязвимостта си, не се доверява на никой, за да не му подлеят вода по пътя към върха. И накрая, след години битка със света, този човек наистина успява, станал е това, което иска, има всичко, което е желаел, но е сам, отдавна отчужден от интимните човешки емоции и споделености, студен към останалата част от света, несклонен да прави компромиси в името на една топла връзка, защото е убеден, че винаги е прав (и как няма да е, когато повечето му успехи се дължат на решенията, които сам взима), нямащ време да оцени това, което има, неможещ да спре, за да му се наслади, защото отдавна се надбягва с времето. Тогава идва депресията и неспокойствието, а с това и липсата на смисъл във всичко, което има. И хем не е щастлив с това, което има, хем го е ужасно страх да не го загуби.

В бедните страни човек успява много трудно и с цената на много жертви – собствения морал, отричането на себе си, нечовешката упоритост и усърдие. Повечето хора избират средния път, за да бъдат по-близо до себе си и се оказва, че са по-щастливи, защото са по-близо до роднините си, споделят дълбоки интимни преживявания с близките си, а понякога дори и покрив и легло. Имат време да обърнат внимание на света. Понеже не са успели докрай в живота си, имат мотивацията да си задават въпроси и да намират отговори, и това прави живота им интересен. Любознателни са. Отворени към всичко ново и непривързани към нищо (понеже нямат много неща J).

Животът енергийно компенсира липсите, за да има баланс на света. Енергийна хомеостаза?

Contest 2 :

Криви сметки (начин на мислене) VS. Карма

Познавам една възрастна болна женица, която постоянно се оплакваше от внука си. Защо я гледал така недодялано, без деликатност към положението й, без излишни жестове и внимание – просто да си свърши работата и да си замине? Все бързал занякъде, все си претупвал работата. Гледа да не дойде, да се измъкне или поне да закъснее. Тя обвиняваше Господ за лошата си съдба.

Не си спомняше за периода, в който на нея самата й се налагаше да се грижи за болната си свекърва. Тогава тя нямаше никакво желание, но не можеше да избира. Беше възпитана патриархално и всичко останало, освен преките грижи, беше извън ценностната й система т.е. неразбираемо. А и свекървата щеше да й остави апартамента си. И понеже нямаше желание, не се грижеше добре за нея. Свекърва й постоянно се оплакваше, но нямаше кой да я чуе – все пак жената беше я оставила при себе си, какво повече искаше. Жената смяташе, че това е достатъчно и можеше да се държи както си поиска със свекърва си, да я обижда и да я дърпа за ръкава, да й дава да яде каквото попадне и да не чува молбите и плача й. Свекървата един ден умря. Бабата остана в апартамента й, но не след дълго се разболя и тя на свой ред. Тя имаше една внучка и един внук. Внучката постоянно й помагаше финансово, защото имаше добра работа, а внукът се сещаше за нея, само когато тя му се обадеше (и то, защото имаше изгода от това – чакаше апартамента й). Бабата, естествено и тук взе решението си на базата на патриархалните си разбирания и реши да предпише апартамента си не на чувствителната си и щедра внучка, а на единствения си внук, защото бил момче. Само че срещу условието да се грижи за нея. Внукът беше много щастлив. Грижеше се за баба си, не по-зле отколкото тя се бе грижила за свекърва си. Не и по-добре. При това изобщо си нямаше представа за горната история.

Contest 3 :

Случайно съвпадение VS. Всичко се връща

Много съчувствахме на един приятел, който замина в чужбина да работи и да издържа втората си жена и детето си от първата, докато втората му жена си остана в България и си живееше както й падне, без да се съобразява много-много, че е омъжена. Тя не искаше да ходи при него, но се отегчаваше да стои и сама. Той ужасно я ревнуваше, представяйки си всички неща, които тя може да извърши стоейки сама. Не можеше да престане да мисли за това, докато най-лошите му подозрения не се сбъднаха. Тя поиска развод. Беше си намерила друг. Тогава всички се изказахме колко е несправедлив живота и как на някои им е писано да си живеят добре, докато други се бъхтат като луди и никога не намират щастие и покой.

Какво обаче се беше случило преди години с този човек, никой от нас не знаеше. Същият беше заминал за чужбина и се беше оженил, потискайки чувството на свобода, което много обичаше. Не след дълго обаче то се обади и той не можа да го заглуши, въпреки че беше късно да му дава воля. Вече имаше дете. Той обаче не издържа и се върна в България, оставяйки жена си, която работеше там и издържаше детето им. Той започна да си намира любовници и да си живее като свободен. Много нарани жена си и след доста сцени на ревност от нейна страна, се разведоха. След години той се ожени повторно за една от любовниците си, но му се наложи пак да замине в чужбина, за да работи. Втората му жена остана в България. И историята се завъртя … по удивително подобен начин, но с разменени позиции.

Contest 4 :

Карма VS. Генетична обусловеност и възпитание

Една приятелка дълго време не можеше да преодолее чувството на несигурност и страха от неизвестното, което я съпътстваше в живота. Каквото й да започваше да прави, беше убедена, че ще се провали. Каквото и да имаше, не й стигаше и все мислеше, че ще го загуби. Измъчваше се постоянно от мисли как ще остане сама, без пари, без работа, без дом, без планове и възможности. Страхуваше се без видима причина. Неизвестното бъдеще я ужасяваше. Един ден й се отвори възможност да замине в чужбина, за да работи, но чувството за несигурност и страхът от неизвестното така я плашеха, че не можеше да си представи как ще отиде в непозната държава да се справя сама. Тя не вярваше във възможностите си, въпреки че беше много способна. Опита се да преодолее страховете си, ходи по терапевти, налагаше си да прави неща, които я плашеха, но нищо не можеше да я убеди да замине. Не виждаше каква може да бъде причината. Защо се получаваше така? И сред всичките неща от живота си, които тя се опита да анализира, откри една нишка, която може би я свързваше с истината.

При един дълъг и интимен разговор с майка си, тя разбра, че “се е метнала” на баща си, който имал същите страхове и затова трудно му вървели нещата в живота. Все гледал да се презастрахова и отблъсквал хората и възможностите, а не бил лош човек. Така и възпитал дъщеря си – че животът е труден и несправедлив, страшен и несигурен. Преди време и той имал възможността да замине в чужбина и да оправи живота на цялото си семейство, предлагайки им по-различна среда. Но не се престрашил. И сега дъщеря му беше изправена пред същото препятствие на живота. Дали щеше да го преодолее? Тя обаче си даваше сметка, че не се ли справи на свой ред с тази трудност, нещо подобно ще преследва и нейната дъщеря, защото тя-самата няма да знае какво е да си от другата страна, за да й предаде този опит. И тя се реши. Направи го. В името на нероденото си дете.

Contest 5 :

Божие решение VS. Причинно-следствена връзка

В последните десетилетия има голям бум на рака. Казваме си : “Каквото Господ е решил”. Божие решение ли са болестите или всичко си има причина, която не всеки може да види? Ето една история, която може да бъде частично обяснение на проблема. Скоро ни предупреждаваха да не ядем италианска моцарела, защото съдържала диоксин, който с натрупването в организма ни води до болести. Откъде се появи диоксинът в моцарелата? В Неапол от известно време фирмите за почистване на града се държат от мафията. Нея, естествено, не я интересува градът да е чист, а да си пълнят джобовете. Затова и са занемарили тази част от бизнеса си. Последствието? Боклукът на Неапол се трупа на огромни купчини по ливадите край града, разлага се и прониква в почвата. Тревата наоколо е замърсена и съдържа диоксин. А кой пасе тази трева? Неаполските биволици, които правят най-добрата моцарела в Европа. Диоксинът преминава през тревата, животните, млякото, което дават, моцарелата и стига до нашия организъм, чийто клетки едвам устояват на всякакви такива причинно-следствени връзки, породени от безхаберието на хората, които са заслепени от желанието си да правят пари.

Друг подобен пример са надениците на големите производители, които ги блъскат с 40% мазнина и които съдържат колаген, необозначен на опаковката. Колагенът показва, че са смляни отпадъците на животното и използвани за направата на наденица. Да не говорим, че ги пълнят в изкуствени черва, за да излезе по-евтино, вместо да използват агнешки.

Или нашумелите ананаси от Коста Рика. Толкова малка държава, а такъв голям производител на ананаси. Да се чудиш!? Ананасите обаче, за да дават по две реколти годишно и да струват толкова евтино, са генетично модифицирани. Вкусът им е променен, по-сладки са, с повече захар, дори са избегнали понякога неприятния им естествено стипчив вкус. А размерът им е по желание на клиента. С какво ги подхранват? Със силен химически коктейл, съдържанието на който никога няма да узнаем, защото не е задължително да се описвана етикета. Изследователите обаче са установили, че съдържа бромасил, който не е особено полезен за здравето ни. Да не говорим, че замърсяват питейната вода в Коста Рика и се раждат нови болести.

Contest 6:

Моето Его VS. Мен

Имаме все повече конфликти със себе си, с хората, със средата, държавата и пр. . Чувстваме се зле, използвани, никой не ни оценя по достойнство, а и в скапаната държава, в която живеем, никога не могат да се проявят великите качества на нашия ум. Та нали около него се върти слънцето! Каквото и да си говорим, ние сме по-специални от останалата част на човечеството. Някак-си по-добрички сме, заслужаваме повече, обичкаме си се. Тогава защо? Защо, по дяволите, ни се случват такива тъпотии? Защо другите имат повече от нас?

Когато отдаваме прекалено много значение на егото си, сме уязвими. И за да не сме уязвими, ние правим всичко възможно, за да го защитим, укрепим и поддържаме още повече. И най-странното е, че вместо да се чувстваме по-добре, ние влизаме в още по-голям конфликт със себе си и най-вече с околните. Ако всички прекарват всички единствено през собствената си призма и не зачитат егото на останалите, никогат няма да се разберем. Природата така е подредила нещата, че да се чувстваме в хармония само, когато се научим да спазваме духовните ценности, които ни е предала чрез великите си мъдреци. Колкото повече бягаме от тях, толкова повече бягаме от себе си. Раят е на Земята, в рамките на собствения ни живот. Всичко зависи от нас. Каквато енергия даваме, такава ни се връща.

Извод : Всичко на земята е взаимосвързано и когато си пожелаем или направим нещо, енергията ни се изстрелва в космоса, и се връща по-късно, със забавяне, във формата на реализираното ни желание или кармата за това, което сме причинили или не сме успели да се справим със себе си. Това обяснява как след време се реализират нещата, които много силно желаем. Обяснява и факта, че нещата ни се връщат точно така, както и ние сме ги причинили на хората, но леко видоизменени, и поднесени не винаги от човека, на кого сме ги причинили.

Природна хомеостаза

Природните бедствия оставят след себе си природата по-красива. Това първоначално привличало хората да се заселват по места, където върлуват повече природни бедствия. Затова жителите на опасните райони плащат цената и до ден днешен.

Но тук също кръгът е затворен. Природните бедствия се пораждат най-вече (поне в съвременни условия) от човешка намеса в природата. Индустриалните замърсявания водят до промени в климата, което за някои процеси в природата е фатално. В един момент всичко дава на късо. Последствията в краткосрочен план са деструктивни. В дългосрочен обаче – се радваме на невероятни пейзажи. Не става ли дума за природна хомеостаза?

Contest 1 :

Технологиите VS. Природата VS. Технологиите VS. …

Изследванията на учените доказват, че по Земята щъкат нови животински видове, непознати досега, неизследвани и представляващи заплаха, когато се умножат – променят еколкогичното и биологичното равновесие, изяждат цели къщи, носят болести и пр. . Учените не могат да се справят с милиардите бройки и видове странни същества. Природата се е обърнала срещу нас, но защо?

Оказва се, че с новите технологии, които сме измислили – примерно изобретяването на автомобили и самолети – пренасяме екзотични животински видове от други континенти, които досега са оцелявали и са се размножавали единствено там. Пристигнали в чужди условия, те се изродяват, образувайки нови непознати поколения – смески между чужди и местни животинки. Всичко се мести навсякъде. Низши организми се изродяват. Но кое ще оцелее? И какви могат да бъдат последствията върху по-висшите нива от екосистемата? Глобалното смесване на видовете е без прецедент в историята.

Contest 2 :

Живот VS. Смърт

И най-голямото проявление на хомеостазата на живота е смъртта. Едни умират, изтощени, други се раждат, за да продължат да мърдат с ентусиазъм, задвижвайки колелото. Смъртта, като едно безмилостно жури, стои там – в края на живота, и следи за духовните ценности, а оттам – и за поддържането на живота. Какво би станало, ако не се страхувахме от нея, ако знаехме, че ще живеем вечно? Бихме се отпуснали, извратили, самозабравили. Бихме издевателствали над по-слабите. Бихме станали амбициозни индивидуалисти, които вече нямат нужда да опознават другия и да му дават от своето, да споделят старините и страховете си с другo човешко същество. По-скоро бихме го унищожили, за да вземем за себе си. Но както е казал, награденият с Нобелова награда Жак Моно : Със самодостатъчността идва смъртта. И дори тук пак проличава хомеостазата, която е навсякъде, защото дори, когато няма смърт, тя се проявява в друга форма. Смъртта е необходима за дуалистичната природа на нашата Земя.

Трудно е, когато си господар на парите си и когато така ти се удава да манипулираш човешките съзнания, за да печелиш, когато всичко ти изглежда под контрол, да се налага да се примириш с факта, че не можеш да контролираш най-важното – собствения си живот и смърт. Когато не те е страх от нищо, отрекъл си Господ дори, загубата на собственото ти съзнание те хвърля в ужас. Но природата си знае работата. Дала ни е всичко, за да ни извиси над животните, да ни очовечи.

Та, хитро е измислена смъртта. Хем имаме свободата да стигнем докъдето поискаме в живота, хем там-накрая ни чака едно ограничение, което не можем да преодолеем, но то ни кара да се движим, да мърдаме.

И така… . Дали ще кажем всичко се връща или карма, съдба, Божие решение, ДНК, генетична обусловеност, случайност, късмет, излиза, че всичко е взаимозависимо и в причинно-следствена връзка. Нищо не се появява от нищо. В природата съществува ред и всичко се компенсира един ден. Енергията следва своя неумолим ход, повличайки всички животи със себе си, заплитайки съдби и нареждайки пъзели, докато не постигне баланс. И понеже всичко е живо и мърда, докато едни възели се разплитат, други вече са се заплели в необяснимо на пръв поглед кълбо… . И както казва великият Стийв Джобс в речта си пред завършващите Станфордския университет : Не можете да свържете точките гледайки напред. Можете да ги свържете само гледайки назад. Трябва да вярвате, че точките някак си ще се свържат. Трябва да вярвате в нещо! Инстинктите си, съдбата, живота, кармата или каквото и да е. Защото вярата, че точките ще се свържат някъде по пътя, ще ви даде увереността да следвате сърцето си, дори когато то ви изкарва извън утъпкания път. И точно това ще ви направи различни.

статия 3 – Среща с Далай Лама или в търсене на универсалните истини, които движат света…

Част 1 : Българското разбиране за нещата

Десет дневни йога практики на Боровец. Медитация (която не се състоя почти изобщо), придружена с преходи до Мальовица и Рилските езера.

Последни модели коли, паркирани пред луксозен хотел сред ухаещи широколистни и иглолистни гори. Красиви хора с позитивно и спокойно на пръв поглед излъчване. Успешно съчетали материалното с духовно? Или добре имитиращи? Жените са много повече. Те ли са по-съзнателната, по-осъзнатата, по-духовната половина от човечеството? Или те са по-слабите, търсещи опора? Въпросите ще следват един след друг оттук нататък. Но нали затова съм тук. Да търся истини. Универсалните истини, които движат света.

Ден на Огъня. Малък запален огън на голямата веранда. Спокойни и усмихнати хора, насядали в удобна поза около него. Всеки мисли със затворени очи за негативните черти в характера си, които иска да промени, държейки между палеца, средния и безименния си пръст щипка ориз и сухи цветя, подпрял длан о сърцето си, и после ги хвърля в общия огън. Докато голямата група пее ОМ, в съзнанието на всеки бушува големия разгарящ се огън. Той стига до небето, а енергията, която излъчва ведно с мантрата е разплакващо освобождаваща. Винаги се разплаквам, когато нещо ме накара да се почувствам близо до душата си, до тази космическа вселенска истинска моя същност, която е част от общия Всемир. Светът е вълшебен, хрумва ми. И хармонията е навсякъде. Но ние, в големите градове, така сме се отдалечили от нашата приказка, така сме потънали в индустриалната, консуматорска, материалистка ера и задъхано се стремим да сме модерни, успешни, вървежни и харесвани, че дълбоко в себе си вярваме, че стотици хиляди години животът е бил все така забързан и изискващ. Но не е. Животът е семпъл и щастието се достига по простичък начин.

Гледаме филм за индийски духовен гуру. Той сее лесносмилаеми послания, които отегчават, но не дразнят. Всички сме вперили поглед в очакване на по-висша материя (нали все си мислим, че достъпът до хубавите неща трябва да е много труден), но сме доволни и на това, защото енергията, която излъчва е хубава. Снимките му изпълват целия екран. Той обича да е пред обектива. Ние се смеем на всеки негов тъп маймунджулък, който бихме интелектуално обругали и цинично отхвърлили, ако беше сторен от всеки друг човек. Сляпо ли следваме тъй-нарочените си духовни водачи? На екрана той продължава да се държи като глезеник на съдбата, а обикновените хора целуват краката му, кичат го с венци и лепят монети по главата му?! Той се носи сякаш няма нищо странно в това. Чудя се защо на духовните водачи им харесва да се показват и да се правят филми за тях. Обожествяването им за по-висши цели ли служи? Като един бунтар не мога да разбера къде е скромността в цялата тази работа.

Ден втори от моя престой. Ден на Земята. Преображение Господне – денят, в който Исус се явява на последователите си във формата на светлина. Доколко този християнски празник се съчетава с нещата, в които вярват практикуващите йога? Хората с оранжевите дрехи стават все повече, но контактуват само помежду си, сякаш езикът, на който говорят, е разбираем само за тях. А може би това е тяхното желание. Малка каста, която се отличава с облеклото си и изглежда духовно по-извисена от хората с обикновените дрехи. Но не е ли това в противоречие с нещата, на които учат техните учители – със служенето на народа и идеята да си като другите? Опитвам се да се включа в разговора им за висши материи (досега се смятах за компетентна в това), но съм странно изгледана и реплика на моето изказване няма. Може би трябваше да си купя оранжева блузка, за да участвам. Срещам твърдо убедени, че йога е единственият път в живота и нямащи нужда от различни гледни точки. А аз мислех, че йогата е просто практика, която те кара да се чувстваш по-добре. На кой му е необходим екстремизъм в каквото и да било – дори и в духовните практики?

На този свят християнски празник качвам Мальовица и откривам по пътя си десетки камъни във формата на сърце, два облака и едно езерце със същия вид. Радвам се като дете на всяко свое откритие. Това е първият преход в живота ми и решавам да го направя както аз си знам. Осем часа непрекъснато ходене. Малко е самотно, защото няма човек, с който се движиш с еднакво темпо, нито можеш да разговаряш, защото се уморяваш. Четири часа изкачване на камънаци, понякога почти легнала върху тях, а зад мен – пропаст. Не знам дали някога съм ходила толкова много дори по равен път. Малко по малко обаче, с помощта на ентусиазма на дебютанта и факта, че не знаеш накъде си се запътил, всичко изглежда постижимо. След два часа катерене от голямата група “покорители на върха” останах абсолютно сама. Някои ме изпревариха, доста подминах и накъдето поглед стигаше, нямаше жива душа. Бях изправена пред дилемата дали да се откажа, защото съм сама, не знам пътя и ми е адски трудно физически или да продължа сама, както неведнъж ми се е налагало в живота, когато искам да постигна нещо, което не е приоритет на останалите. Реших да не изневерявам на себе си. Продължих. Най-трудния път до езерото под Мальовица го изминах сама. Нямаше никой наоколо. Само балкан, скали, камъни, тревички и аз. Когато стигнах езерото за пръв път от, струваше ми се, дълго време, видях хора. Бяха от групата. Какво блаженство! С кеф запалих една цигарка на чист въздух, потопила боси крака в ледената кристална вода. Йогите обаче ме изгледаха с отвращение. Такъв вид удоволствия бяха зачеркнати от техния живот завинаги. До върха оставаше само час. Пътят вече не беше тежък, но най-важното беше, че не бях сама. Имаше кой да ми показва пътя, кой да върви след мен и да ме подкрепя, кой да ми даде яке, когато вятърът задуха силно и да ме хване за ръката, когато обувките ми се пързалят по запесъчените камъни. До върха стигнахме две групи. Едната беше само от жени, които пафкаха на всяка почивка. Другата се състоеше от мъж, три жени, три деца и куче. Покорихме Мальовица. Бяхме на най-високата част и вече нямаше по-нагоре. Сякаш там горе времето беше спряло. Облаците, които ни съпътстваха нагоре, движейки се с бясна скорост, тук бяха спряли хода си. Всичко беше застинало. Птичките не се чуваха. Щурците бяха замлъкнали. Не почувствах обаче кой знае какво. Когато след три часа слизане надолу с подбити крака се обърнах да видя върха, на който бяхме, гледката беше шокираща. Отдолу той изглеждаше огромен и непристъпен. Не знам как го бях изкачила. Ако само предварително знаех с какво се заемам, никога не бих повярвала, че съм способна да го направя. Може би тайната е да не знаеш къде отиваш, просто да вървиш напред без да спираш… .

Изненадата за мен бе, че самият път ми достави по-голямо удоволствие и то не пътят до върха, а този до подножието му. Дали и в живота не ставаше така? Тръгвате заедно и ентусиазирани, с напредването на пътя ставате все по-малко и по средата на трудностите вече оставаш сам. Ти избираш дали да продължиш по тежкия път към неизвестното или да се върнеш с останалите по познатата пътека. И когато дръзнеш да следваш поривите на душата си, чувствата, които те заливат са несравними. И стигаш подножието на върха, където е прекрасно. И там вече има кой да ти покаже малкото оставащ път до върха и да ти помогне. Вече не си сам. Ако предпочетеш да спреш, за да се насладиш на постижението си, няма да стигнеш догоре, но ще имаш време да почувстваш блаженство, да се огледаш и оцениш мига. Ако решиш да покоряваш върхове, просто ще бележиш успех след успех, но дали ще имаш време и енергия да им се насладиш? Лично на мен самият връх не ми донесе кой знае какво удовлетворение, а и останахме не повече от пет-десет минути там. Имаше хора в групата обаче, които държаха просто да покоряват върхове. За тях нямаше почивка. Какви потребности задоволяваха, не знам. Но за себе си си отговорих, че не са ми нужни върхове. Нужно ми е да мога да спра там, където се чувствам щастлива, без да изпитвам необходимост да се оглеждам за повече и да търся по-нависоко. Да мога да уловя мига без да бързам.

Ден на Етера. Имам ужасна мускулна треска и може би ще пропусна върха над Рилските езера. Върховете се оказаха твърде самотни за мен. Разбирам, че днес празнуват и деня на учителя. Почитат всички тези, от които сме научили по нещо в живота. Разочарована съм, че няма да отдадем дължимото на етера за сметка на учителите. Замислям се кои са моите учители, но се оказва, че повечето са писатели. Питам как ще празнуваме. Отговарят ми – с мантри и видео. Чувам – с мантри и вино. Зарадвам се. Поне ще вдигна една наздравица за етера. Всички започват да се смеят на абсурдната (за тях) моя реплика. Вече се чувствам като един нещастен отровен организъм, който никога няма да постигне нирвана. Някои йога пози дори не се препоръчват за хора, които пият, пушат или консумират месо. Просто съм обречена.

Всички започват да пеят и изпадат почти в транс, а аз – в шок. Къде попаднах? Извинете, това не беше ли йога лагер за нормални грешни хора? Чувствам се странно. Дамата, която подава съсредоточено куплети на тълпата надрусани погледи, се мъчи неуспешно със затворени очи да докара естествена усмивка, за да изглежда мила и щастлива. Тя ескалира темпото и забързва ритъма, повтаряйки но безкрай по-благозвучните думи, докато всички не изпаднат в екстаз. По този начин изпята, всяка песен би могла да те доведе до паранормални състояния на емоциите, мисля си. И защо никой от пеещите не изглежда щастлив? Не им ли е това целта? Гледам подозрително дамата, която още малко и ще левитира пред вседоверяващите й се подопечни, понеже бях свидетел предния ден на сцена с леко истеричен уклон, която същата изигра на барманките в хижата под върха и ме слиса. Не очаквах от йога активистка да демонстрира толкова високомерно поведение, но после се оказа, че мъжът й кара последен модел джип и това обясняваше “извисеността” й. Те двамата се движеха неотлъчно с “големия оранжев” (както тайничко, но добронамерено засега наричахме шефа на йога асоциацията). Всичко започна да ми намирисва на секта, въпреки че музичката беше приятна. Не се плаша от секти, защото съм имунизирана от навлизането в дълбочина в каквото и да било. Обичам разнообразието и моето измерение е ширината. Запитах се обаче не служат ли мантрите, за да се надрусаш временно? Явно всеки има нужда от своята доза замъгляване на мозъка. Не е доказано, че йогите със здравословното си друсане живеят по-дълго от тези, които го правят по вреден за себе си начин. И нали е ден на учителя, сещам се за доста хора на изкуството, които са дали много на света под влияние на всякакви вещества, разрушавали са организма си, за да стигнат до някое откритие. Не че защитавам това. Но към какво се стремим всъщност? Да се приспособим към заобикалящия ни свят или да избягаме от него? Не търсим ли спасение в нещата, които замъгляват съзнанието ни, защото не можем да се справим със света и със себе си? И не ни ли манипулират някои хора, управлявайки слабостите ни, обещавайки ни вечен живот без и те да са съвсем сигурни в това?

Ден на Водата. Надявам се водата да отнесе съмненията ми и незнайно-откъде-пръкналото-се в тази уж позитивна атмосфера леко негативно чувство. Говорих с някои дружелюбни хора от Пловдив за това как се пробужда интуицията. Съгласихме се около мнението, че трябва да мислиш позитивно, да знаеш какво искаш и да правиш разлика кога говори егото, разумът или социалния кодекс и кога истинската ти същност. Лъч светлина. Софиянци обаче решиха, че ще пробуждат шестото ни чувство отново с мантра, но този път, повторена двайсет и седем пъти. Звуците в мантрите вибрирали вътре в тялото ни и активизирали психичните центрове. Казват, че човек можел да се лекува с мантри. Те променяли вълните на главния мозък. Повечето хора били в бета, а за да постигнат вътрешно спокойствие, трябвало алфа. На мен обаче не ми се пробуди интуицията с тази мантра. Можете да пробвате и вие :

ОМ ГУРУДЕВАЯ

ВИДМАХЕ

ПАРА БРАХМАНЕ

ДХИМАХИ

ТАННО ГУРУ

ПРАЧОДАЯТА

И за довиждане, типично по български, се появи проблем с парите. Оказа се, че за да се издържат, духовните организации са си насложили суми, които участваш-не участваш, трябва да плащаш. Опитах се да се разбунтувам, понеже дойдох заради медитациите, а такива нямаше, но висшият им жрец ме заклейми, ръкомахайки ядосано, но без да ме поглежда в очите, с думите пред секретарката си : “Остави я! То си е за нея!”. Почуствах се обречена.

Част 2 : Далай Лама и объркан разказ за будизма

Нант. Глътка въздух. Очарователен град в западна Франция, където се разхождат огромни дървени слонове, а артистите са на почит. Тук оранжевите дрехи са сменени с вишнево-червени с голо рамо в комплект с окосмени крака и обръсната глава. Само стотина-двеста души обаче са облечени по този начин, освен отцепилата се от Далай Лама секта, която протестира през цялата седмица пред огромната зала и крещи “Далай Лама е лъжец”. Те твърдят, че той се е самообявил за духовен водач на Тибет и че всъщност преследвал някакви интереси. Абстрахирам се от всякакви фундаменталисти, отличаващи се по цвят и отричащи всичко материално в света, в който живеем и се шмугвам в тълпата от хиляди жизнерадостни и весели нормално-изглеждащи хора, дошли, за да обогатят представите си за живота. Има всякакви – млади, стари, модерни и артистични. Мъжете и жените са разпределени по равно, струва ми се. Човечеството явно има нужда от духовното. Хората не са потънали в нета, за да чатят, да гледат порно-сайтове и да играят игри. Хората четат и се интересуват от това кои са, откъде идват и къде отиват. Забележително!

Най-после Далай Лама се появи. Голям сладур! Усмихнат до уши, не преставащ да жестикулира, докато говори, да си прави шегички и да се смее като дете. Естествен, спонтанен, човешки. Първо поздрави седналите отдясно до импровизирания му трон симпатични тибетски старчерта. Те приеха с дълбок поклон и сериозно изражение поздрава му. Практикуващите будисти от партера долепиха длани една до друга над главата си, опряха ги до челото си, а после и до гърдите, коленичиха и целунаха пода пред Далай Лама. Направиха го няколко пъти, докато Далай Лама не започна да говори на нас, хилядната аудитория. През цялата седмица, на всички лекции, той непрекъснато мърдаше, шаваше, чешеше се, прозяваше се без да сложи ръка пред устата, изтриваше ръце с мокра салфетка, докато говореше, а когато думите на лошия му английски не стигаха, продължаваше лекцията на тибетски като ни хвърляше в недоумение. Не преставаше да се смее, понякога без видима причина. Държеше се като дете. Чудя се ако този човек стоеше срещу мен, без да зная кой е, дали бих го взела на сериозно. Нашето общество не приема добре хора, които се държат по особен начин и не спазват социалния кодекс и норми. На пръв поглед Далай Лама изглеждаше по-естествен от обикновените хора, забавляваше се с всичко и се смееше като човек, който е видял толкова много, че е решил, че единственото важно нещо е да се радва на живота. На втори, започвам да забелязвам, че той се държи така изключително, когато има камери и че се ядосва на въпроси, които засягат суверинитета му, бунтуващите се отвън или кой ще е следващия Далай Лама. Оставям скептицизма настрана, защото всяка религия се основава на вярата.

- Аз съм като всички вас, - започва той, – физически, емоционално, умствено. Не очаквайте нещо извънредно. Няма да правя чудеса, нито ще ви дам нещо специално. Нямам изключителни дарби. Аз съм като вас – просто едно човешко същество, не будист, не тибетец, не азиатец. Принадлежността е бариера за комуникацията…

Започва добре. Всички сме единодушни за това. Дошли сме да градим вътрешен мир и сме отворени да приемаме и предаваме.

- Има два вида страдание, продължава Далай Лама, – физическо и умствено. Физическото е неизбежно, въпреки че правим всичко възможно да го избегнем и най-вече – правим пари. Парите ни помагат да живеем комфортно отвън, но не и в ума. Колкото повече имаме, толкова повече се страхуваме да не ги загубим, толкова повече се стараем да се представяме в обществото под определен ъгъл и се отдалечаваме от истинската си същност. Физическото страдание можем да го преодолеем с ума. Но обратното е невъзможно. Дори да имаме всичко във физически план, се появяват страхове, стрес, омраза, завист, привързаност – неща, които саботират умственото, вместо да работят за него. Какво означава привързаност? Да вярваш, че нещата, които виждаш в света, ти принадлежат – моята кола, моята къща, моята жена, моите деца, моето тяло, моят ум. Всъщност нищо не ти принадлежи. Всичко това са инструменти, които са ни дадени за малко и с помощта на които еволюираме. Когато минем през часовникарски магазин и видим как продавачът изпуска часовник и той се чупи, не изпитваме нищо. Когато обаче изпуснем собствения си часовник и той се счупи, ни боли и изпитваме негативни емоции. Защо се получава така? Защото сме добавили часовника към АЗ-а си. Станал е добавена стойност на този АЗ и счупвайки се, наранява стабилността му. Но часовникът е само част от нещата, които наслагваме към АЗ-а си. Привързаност може да изпитваме и към изкуството си, идеите си, мислите си, а не трябва.

Уау!? Възкликвам на ум. Ако не мога да се идентифицирам с нищо, което съм създала около мен и вътре в мен, коя съм аз тогава? Започвам да се плаша. Нямам ли душа – нещо, което си е мое от преди да се родя и ще си остане след като умра? И сякаш отгатнал въпросите, които започват да се пораждат в нас, Далай Лама продължава :

Какво е АЗ? Моето тяло, моето съзнание, моите деца – това е интуитивен отговор. Моят опит, когато бях млад, когато бях болен, когато бях тъжен – така асоциираме АЗ с тялото си. АЗ е притежателят на тяло и съзнание. Освен тяло и съзнание, ние мислим, че притежаваме и независимо АЗ или нашата душа. Будизмът обаче не приема съществуването на душата като независима и постоянна величина. Няма независимо АЗ. В дълбокия сън или в състояние на кома АЗ не съм там. Независимо АЗ няма, защото то няма постоянство. Когато сме будни го има, но когато спим дълбоко го няма, идентичността се изпарява. АЗ съществува в крехък вид, зависимо от психо-физическото, тялото и съзнанието. Винаги е в отношение с други явления и никога само. Всичко в света е взаимозависимо – промените в климата, глобалното затопляне, икономиката, политиката, международните отношения, АЗ-овете на хората. Нищо не съществува само по себе си.

Има ли начало и край на АЗ? Според будизма няма, понеже няма постоянно АЗ. Има само тяло и съзнание. Тялото се състои от желание, форма и не-форма. Съзнанието е способността АЗ-ът да познава себе си и действителността. Чистото съзнание се замъглява от невежеството. То изопачава реалността. Антидотът му е мъдростта, която описва реалността, познанието на истинската природа на нещата, а едно от тях е липсата на независимо АЗ. Когато съзнанието се изчисти от замърсяващите фактори като невежеството, се стига до Пробуждането или Просветлението, което продължава вечно. Пробуденото съзнание няма край.

Това ли е континуум на съзнанието? Мисля си като един лаик, дали по тази причина медитират всички? За да се научат да осъзнават първо действителността, след това съня си, а накрая – да са будни за смъртта. Може би когато влезеш в смъртта в състояние на осъзнаване, съзнанието ти продължава да съществува? Затова ли тренират цял живот и стават аскети? Но струва ли си да изхабиш всичкото си време на тази прекрасна Земя, за да се стремиш единствено към нещо, което не е доказано, че е така? Не сме ли всъщност от страха си подтикнати да сме по-духовни? Не е ли егоистично да се стремиш да постигнеш нирвана за себе си? Тук, за мен, се конфронтират двете основни духовни ценности – да правиш добро на другия и да медитираш сам до безкрай. Как да стане? За да правиш добро, трябва да си в материалния свят и да не отричаш материалните неща, трябва да си силен и да имаш солидна опора в себе си. А как да стане това след като си отрекъл всичко, което си и всичко, което ти носи стабилност? Започвам все повече да се обърквам.

Пробуждането служело единствено, за да се прави добро на другия. Нямало смисъл ако се постигне само за себе си. Според мен обаче всички ние се стремим към лично спасение, пък ако се налага, ще помогнем на някой, за да го достигнем. С годините съм забелязала, че доста западно-европейци си купуват един вид индулгенции за душата, давайки с охота по някое евро за деца от третия свят, които нямат какво да ядат. Удивителното е, че когато се отнася за съседа им, който има примерно емоционален проблем, те го подминават с учудено изражение. След като има покрив над главата си, няма право да страда. Добър човек ли е този, който подхожда по този начин или добротата е криворазбрана? Вдигам рамене.

Съществува ли времето?, питат Далай Лама. Времето е относително. Това понятие е измислено, за да се обяснят по-лесно явленията. Времето няма абсолютна стойност.

Как да се освободим от страданието?, пита друг. Като разберем причината за страданието, истината за произхода на страданието. Обикновено то е плод на невежеството и произтичащите от него конфликтни чувства като ядът, раздразнението, привързаността, натрапчивите идеи, егоизма да се смятаме за по-важни от останалите и пр. Само с помощта на мъдростта можем да разсеем невежеството. С мъдростта и духа на Пробуждането. Духът на Пробуждането се развива, започвайки с намерения : желание да обичаме, да състрадаваме, да се радваме, да се чувстваме равни с всички. Практикува се с действие, търпение, дисциплина, концентрация, щедрост и мъдрост. Така култивираме сърце, което е благоразположено да научава и да се развива. Истинската природа на Пробуденото съзнание е освободена от крайности, дуалистични схващания за света (добро-лошо, бяло-черно, …), от привързаността към истината, към себе си, от всичко, което се ражда във психо-физическото. Истинската природа на нещата е празнотата. Разбирайки празнотата, човек се освобождава от страданието.

Какво е празнота? Всичко, което е продукт на света е в тясна взаимозависимост с другите неща и не е независимо. Всичко се получава в следствие на нещо. Това ни води до логичната мисъл, че всичко е празно, взето само по себе си, не може да се характеризира. Всичко съществува спрямо друго. Кутрето на ръката ми е по-малко спрямо другите пръсти, но не е по-малко само по себе си. Не може да се характеризира само по себе си. Взето само по себе си, може да се каже, че го няма. Празнотата все пак не е небитие. Тя не може да бъде разбрана освен чрез всички тези условни феномени, означения на понятия като “кутре”.

Губя се все повече в будизма. Все повече ми прилича да дълбока и студена философия, безмилостна към човека сам по себе си. Макар, че като се замисля, сам по себе си човек не съществува, така че няма как будизмът да е безмилостен към нещо, което не съществува. А и будизмът, взет сам по себе си … .

О.К., нещо по-леко. Има два вида емоции – деструктивни (негативните като гняв, омраза, потиснатост, …) и конструктивни (прошка, състрадание, любов, алтруизъм, …). Последните са в основата на вътрешния мир. Когато имаме конфликт с някой и простим, ни олеква на душата. Когато изпитваме отрицателни чувства към някой, но се опитаме да влезем в положението му и да го разберем защо действа така, разбираме, че трябва да му състрадаваме и ни олеква от тягостните чувства. Конфликтите се решават мирно, с диалог, от топло сърце, с мисъл, разбираща другия. Трябва да осъзнаваме постоянно, че всички ние сме човешки същества, че сме еднакви. Животът на другите е толкова важен, колкото нашия. Не трябва да делим аз и другите. В нашето общество всички сме взаимозависими.

Науката вече започва да доказва как негативните чувства, които ни тормозят, подкопават имунната ни система, докато състраданието я укрепва. Няма нужда да се тревожим. Ако има решение, ще го намерим. Ако няма – няма. Трябва да приемаме действителността. Когато мразим или обичаме силно, ние проектираме 100% омраза или любов върху въпросния обект. Не си даваме сметка, че 90% от представата ни е нереалистична. Възприемаме изкривено действителността и реагираме спрямо това изкривяване, а после страдаме. Когато ни е яд на някой, си определяме мишена и я правим отговорна за всичко. Ако погледнем нещата по-нашироко обаче, мишената изчезва. Вече не можем да определим една-единствена причина, отговорна за нещастието ни. Нищо не трябва да се абсолютизира. Всичко е относително.

Тук следва въпрос, който поставя под съмнение моите лични концепции за живота. Питат Далай Лама дали могат с духовни практики и медитация да влияят на съществуващ в тялото тумор. Удивена съм на крайния му отговор : Не! Уау!? За какво всъщност бях тръгнала по този път след като аз не съм АЗ и на всичкото отгоре не мога да си влияя по никакъв начин, поне мъничко?? Много силните хора, които навлизали в дълбоки медитативни състояния, можели да изместят предмет с мисълта си, но дали можели да заповядват на органите си как да работят, Далай Лама не знаел. Учудена съм, защото последната книга на Давид Серван-Шрайбер, който е лекар и известен френски психолог, доказва точно обратното, че човек може да влияе на органите си чрез излъчване на позитивни чувства към тях, че емоциите влияят много силно върху тялото, както и тялото върху емоциите. Да не би медицината да се окаже по-толерантна от философията? Невъзможно! Но ето, Далай Лама казва, че можеш единствено да си помогнеш като не позволяваш на физическата болка да се превърне в умствено страдание. Просто да си умрем щастливи?! Според мен, човек трябва да вярва, че може да се спаси и да не престава да опитва. Будизмът ме кара не само да не вярвам в това, но и да мисля, че не е толкова важно да се спася – плюс минус един човек, все тая. Може би разбирам грешно нещата, вече не знам.

На връщане след семинарите хората в трамвая ентусиазирано и с ерудирано мнение обсъждат будизма. Пътят е дълъг. Има време за дискусии. Следя разговорите с интерес, но забелязвам, че повечето се лутат. И те са объркани като мен. Колкото повече навлизам в тази философия, толкова повече се губя. Прилича ми на някаква интелектуална игра за големи, които обичат монополи, судоку и всякакъв вид главоблъсканици. В будизма няма край. Можеш да учиш цял живот, а после отново да се върнеш на първо ниво, за да осмислиш нещата от друга гледна точка. Може би е важно никога да не се умориш да искаш да играеш. Като Далай Лама. А може би просто хората имат нужда да вярват в нещо, за да се чувстват добре. И след като християнството не е никак up-to-date, интелектуалните скептици прибягват към по-сложни концепции. Аз обаче изобщо не желая да съм суха интелектуалка и обичам нещата, които ми вдъхват радост. Като теорията за позитивното мислене. Всички религии и учения обаче, разгледани малко по-надълбоко, зачеркват непосредствената радост от живота за сметка на опосредствани такива – като страдание и състрадание, мъка и аскетизъм, приемане и смирение. Съгласна съм, че тези качества те правят един много готин човек, който всеки иска да познава, но няма ли по този път да се превърнем в пасивни граждани на Планетата, които нямат никакви стремежи и мотивация да постигнат нещо? Моето мнение е, че човек трябва сам да състави собствената си философия, която му подхожда. Важното е да се чувстваме щастливи на тази Земя, защото никой не е съвсем сигурен дали ще имаме втори шанс.