Порочния цикъл на консуматорското общество

бр.2 Радостта от живота

reuse
Световната финансова криза всъщност те побутва, да погледнеш с умилена носталгичност назад и да преоткриеш нещата, които си обичал да правиш, когато не си разполагал с много. Разходка в градския парк, почивка в околността, домашно приготвена супа, удоволствието да комбинираш по нов начин старите си дрехи или просто да се огледаш и да събереш нещата, които можеш да използваш отново.
И странно, това те кара да се чувстваш добре, по-добре дори от периода, когато се чудеше кой от дизайнерските ти костюми да сложиш за вечерята с колеги в изискания морски ресторант, където всеки път си скучаете на тема – кой каква кола си купил и колко са му увеличили заплатата.

rediscover
Wow?!, кризата взе, че те сплоти с останалите. Търсите се един-друг, за да си помогнете. Надсмивате се заедно на ситуацията. Имате нужда от хумор и обмяна на опит.
А ти учуди самия себе си, оставайки в захлас пред спокойната гледка на отхвърленото (от срам) село на баба. Плесна възторжено с ръце пред зеленчуковата й градина и реши да въведеш нова мода – садене на доматки в градски условия. Взе че се очарова от “автентичността” на евтината квартална кръчма. Преоткри светкавичния ефект на натурално-забърканите маски за коса. Започна отново да цениш уюта – вечер да сготвите заедно.

replay
Кризата те научи да бъдеш турист в собствения си град и гост в собствената си къща – погледна ги с нови очи. Помогна ти да сложиш край на чудовищния ти индивидуализъм и взе, че те социализира. Може да се каже, че ти спаси живота, ограничавайки всичките ти вредни навици, придобити в консуматорската ера. Свести отровения ти организъм от високите дози фаст фууд, джънк фууд, пица, пакетирани храни и излишна козметика.
Да не би нежния полъх, който  усещаш по бузата си, да представлява всъщност радостта от живота? Защото само сега можеш да почувстваш, че си просто човек, роден за щастие, свързано с природата и живите същества. Само сега можеш да намалиш темпото и да оцениш простичките неща около теб. Само сега можеш да влезеш в потока на живота и да се удивиш на света, носен от бавното му течение. Само сега можеш да спреш да си изграждаш фалшива идентичност с кариерата и финансовото си благоденствие, защото разбираш, че си много повече от това. Само сега можеш да видиш ясно, как успехът е временна величина и не носи трайна радост. Само сега можеш да пренаредиш приоритетите в най-реалната игра, в която участваш и да спреш да се взимаш толкова на сериозно. Само сега… Стига да отвориш очи и да кажеш “баста” на отчаянието, в което си потънал.

Може би точно по тази причина се случват кризите…

SELF-HELP – списание за самопомощ и по-добър живот

Какъв е смисълът на живота, ако не – да се чувстваме добре? Всички дисциплини в нашия свят са създадени с тази първоначална цел – политика, икономика, право, медицина, етика и пр. Едничкият стремеж на всеки човек, стремеж, който го бута напред, е да постигне щастие. Всъщност всичко се върти около това.

Някой научил ли ни е обаче, как да се чувстваме удовлетворени и да живеем по-добре? Родителите са ни казали малко неща по въпроса, а училището и университета – почти нищо. Трябва сами да събираме късчета информация и опит, за да разберем евентуално едва на стари години основното, което ни е нужно да знаем още от млади, за да живеем добре. Все по-интелигентни ставаме, но все по-малко знаем, как да постигнем най-важното. Все по-стресирани сме, за да се сдобием с това, от което мислим, че имаме нужда, но все повече се отдалечаваме от реалните си потребности. Все повече информация ни залива, но все по-малко време имаме да открием къде е истината.

На нас, младите и ентусиазирани хора в България, ни писна от намръщени физиономии, нелюбезни и недоволни хора, които оплакват съдбата си, без да имат куража да направят и малка стъпка в правилната посока. Ние искаме да контактуваме с хора като нас – усмихнати, борещи се и в крайна сметка – живеещи добре. Защото, за да живееш добре, не е нужно да си някъде другаде или някой друг. Напротив, достатъчно е да си тук и сега и да бъдеш себе си.
Списание SELF-HELP има стремежа да облекчи живота ви и да спести от времето ви, отговаряйки на въпроса, как да живеем по-добре. Ровихме се в източна философия, западни научни изследвания, трудове на психолози и невролози, четохме съвети на диетолози и здравни експерти. Установихме, че разбиранията, с които сме израстнали в България (“Хапни си, баба, пържолки, за да си здрав и да имаш енергия”), не са валидни в съвременния замърсен индустриален свят. Че начинът, по който мислим, е фундаментален за успеха, който ще постигнем, за начина, по който се чувстваме и за здравето ни. Че нашите емоции имат значение и че посланията на сърцето ни си струва да бъдат следвани. Ключът към удовлетворението е вътре в нас. Животът може да бъде прекрасен, ако му обръщаме внимание и отворим душата си за него.

Нужно е само да вдигнем лекичко качеството си на живот – нещо, за което не са необходими задължително пари. “Висок стандарт” в развитите общества означава здраве и младолик външен вид, струящ отвътре, усмихнато лице, доволно от човешкия си контакт с хората и природата, спокойно и оптимистично съзнание, разполагащо с всичко необходимо, за да постига успехи и не на последно място, стремеж към създаване на уют, естетика и хигиена в личния ни периметър.

www.self-help.bg

Отровна козметика

Един ден децата ни ще ни обвинят, филм на Жан-Пол Жо и Йонеско

От какво е направена Вселената

http://www.vbox7.com/play:fd915c50 (на български)

статия 4 – Енергийна хомеостаза или Редът, който е заложен навсякъде (колкото и да си мислим, че ще излъжем съдбата)

Хомеостаза – вътрешен механизъм за поддържане на равновесието и регулацията. Всяка жива структура функционира на този принцип. Костите на птиците са кухи, за да могат да летят. Гърбицата на камилата е пълна с вода, за да може да оцелее в пустинята. Хамелеонът сменя цвета на кожата си, за да остане незабелязан от хищниците. Всеки, адаптиращ се към обратите на средата организъм, оцелява. Видовете, които не могат да се хармонизират с околния свят, изчезват. Изненадващо е до каква степен човек може да понесе най-тежките изпитания и да се адаптира. По време на войната, обстоятелства, в които човек е принуден да надхвърли възможностите си, за да оцелее, има хора, познали досега само комфорта и спокойствието, които карат на режим хляб и вода и се справят. За няколко дни изгубените в планината граждани се научават да разпознават ядивните растения, да ловуват и да се хранят с животни, от които винаги са се отвращавали – къртици, паяци, мишки, змии… . Колкото по-враждебна е средата, толкова повече клетките ни развиват неподозирани таланти.

Колелото на живота се върти и нищо не излиза от периметъра му. А какво представлява колелото? Кръг, крепящ се от различни спици, всяка от която, води началото си от една и съща точка. Всички спици започват от един и същ момент, отиват до колелото, служат му за опора и когато то се завърти, протичат енергии от началото към движението, за да се върнат пак към началото. Нищо излишно. Нищо извън тази подредба. Където и да обикаля колелото, то неизменно е подчинено на своята причинно-следствена направа. Каквото и да се случи около него, следва същия ред и структура. Защото Земята ни е едно голямо колело. И ако мернете нещо по-различно на хоризонта, нещо, което само отдалеч наподобява вида му, да знаете, че си имате работа човек на изкуството. Те са тук, за да ни покажат по колко различни начини може да се гледа на това просто колело.

Дълго се чудех защо на хората им се случват лоши неща. Защо както си стоят спокойно и всичко изглежда наред, изведнъж ги тресва нещо жестоко. Не можех да се примиря с факта, че в този наглед така подреден и хармонично развиващ се свят, ни удрят наслуки някакви бедствия, сякаш сме нашественици, чиито беди нямат никакво значение.

Заех се да наблюдавам процесите отблизо. Когато засечах някакво несъответствие в добре фукциониращата система, отивах на място и започвах да го разглеждам, да говоря със свидетели, да питам за най-интимни неща от живота на потърпевшия. Обожавах да бръкна в раната и да я разчопля. Беше болезнено удоволствие, но напипах някаква нишка. Имаше все пак някаква причина за всичко, което се случва. Нищо не падаше от небето просто така. В повечето случаи, когато имаме информация за миналото, често можем да отгатнем бъдещето. Стига да разполагаме с правилната формула. А тя ни е дадена още преди хиляди години от великите мъдреци. А когато не можем да разберем причината за това, което се случва, може би просто не гледаме достатъчно надълбоко, изкривяваме действителността според собственото ни его или не виждаме съществуването на едно друго, по-фино измерение, признато в Античността и отречено от материалната научна Модерност, оповаваща се на сетивното и сензомоторното.

За какво става дума? Ето няколко примера от действителния живот :

Енергийна хомеостаза

Contest 1 :

Бягство от себе си в името на успеха VS. Ценности по неволя

Със стремежа си към пари и независимост, човек става все по-голям индивидуалист, все повече се отдръпва от останалите в името на собственото си благоденствие, крие се от тях, за да не издаде уязвимостта си, не се доверява на никой, за да не му подлеят вода по пътя към върха. И накрая, след години битка със света, този човек наистина успява, станал е това, което иска, има всичко, което е желаел, но е сам, отдавна отчужден от интимните човешки емоции и споделености, студен към останалата част от света, несклонен да прави компромиси в името на една топла връзка, защото е убеден, че винаги е прав (и как няма да е, когато повечето му успехи се дължат на решенията, които сам взима), нямащ време да оцени това, което има, неможещ да спре, за да му се наслади, защото отдавна се надбягва с времето. Тогава идва депресията и неспокойствието, а с това и липсата на смисъл във всичко, което има. И хем не е щастлив с това, което има, хем го е ужасно страх да не го загуби.

В бедните страни човек успява много трудно и с цената на много жертви – собствения морал, отричането на себе си, нечовешката упоритост и усърдие. Повечето хора избират средния път, за да бъдат по-близо до себе си и се оказва, че са по-щастливи, защото са по-близо до роднините си, споделят дълбоки интимни преживявания с близките си, а понякога дори и покрив и легло. Имат време да обърнат внимание на света. Понеже не са успели докрай в живота си, имат мотивацията да си задават въпроси и да намират отговори, и това прави живота им интересен. Любознателни са. Отворени към всичко ново и непривързани към нищо (понеже нямат много неща J).

Животът енергийно компенсира липсите, за да има баланс на света. Енергийна хомеостаза?

Contest 2 :

Криви сметки (начин на мислене) VS. Карма

Познавам една възрастна болна женица, която постоянно се оплакваше от внука си. Защо я гледал така недодялано, без деликатност към положението й, без излишни жестове и внимание – просто да си свърши работата и да си замине? Все бързал занякъде, все си претупвал работата. Гледа да не дойде, да се измъкне или поне да закъснее. Тя обвиняваше Господ за лошата си съдба.

Не си спомняше за периода, в който на нея самата й се налагаше да се грижи за болната си свекърва. Тогава тя нямаше никакво желание, но не можеше да избира. Беше възпитана патриархално и всичко останало, освен преките грижи, беше извън ценностната й система т.е. неразбираемо. А и свекървата щеше да й остави апартамента си. И понеже нямаше желание, не се грижеше добре за нея. Свекърва й постоянно се оплакваше, но нямаше кой да я чуе – все пак жената беше я оставила при себе си, какво повече искаше. Жената смяташе, че това е достатъчно и можеше да се държи както си поиска със свекърва си, да я обижда и да я дърпа за ръкава, да й дава да яде каквото попадне и да не чува молбите и плача й. Свекървата един ден умря. Бабата остана в апартамента й, но не след дълго се разболя и тя на свой ред. Тя имаше една внучка и един внук. Внучката постоянно й помагаше финансово, защото имаше добра работа, а внукът се сещаше за нея, само когато тя му се обадеше (и то, защото имаше изгода от това – чакаше апартамента й). Бабата, естествено и тук взе решението си на базата на патриархалните си разбирания и реши да предпише апартамента си не на чувствителната си и щедра внучка, а на единствения си внук, защото бил момче. Само че срещу условието да се грижи за нея. Внукът беше много щастлив. Грижеше се за баба си, не по-зле отколкото тя се бе грижила за свекърва си. Не и по-добре. При това изобщо си нямаше представа за горната история.

Contest 3 :

Случайно съвпадение VS. Всичко се връща

Много съчувствахме на един приятел, който замина в чужбина да работи и да издържа втората си жена и детето си от първата, докато втората му жена си остана в България и си живееше както й падне, без да се съобразява много-много, че е омъжена. Тя не искаше да ходи при него, но се отегчаваше да стои и сама. Той ужасно я ревнуваше, представяйки си всички неща, които тя може да извърши стоейки сама. Не можеше да престане да мисли за това, докато най-лошите му подозрения не се сбъднаха. Тя поиска развод. Беше си намерила друг. Тогава всички се изказахме колко е несправедлив живота и как на някои им е писано да си живеят добре, докато други се бъхтат като луди и никога не намират щастие и покой.

Какво обаче се беше случило преди години с този човек, никой от нас не знаеше. Същият беше заминал за чужбина и се беше оженил, потискайки чувството на свобода, което много обичаше. Не след дълго обаче то се обади и той не можа да го заглуши, въпреки че беше късно да му дава воля. Вече имаше дете. Той обаче не издържа и се върна в България, оставяйки жена си, която работеше там и издържаше детето им. Той започна да си намира любовници и да си живее като свободен. Много нарани жена си и след доста сцени на ревност от нейна страна, се разведоха. След години той се ожени повторно за една от любовниците си, но му се наложи пак да замине в чужбина, за да работи. Втората му жена остана в България. И историята се завъртя … по удивително подобен начин, но с разменени позиции.

Contest 4 :

Карма VS. Генетична обусловеност и възпитание

Една приятелка дълго време не можеше да преодолее чувството на несигурност и страха от неизвестното, което я съпътстваше в живота. Каквото й да започваше да прави, беше убедена, че ще се провали. Каквото и да имаше, не й стигаше и все мислеше, че ще го загуби. Измъчваше се постоянно от мисли как ще остане сама, без пари, без работа, без дом, без планове и възможности. Страхуваше се без видима причина. Неизвестното бъдеще я ужасяваше. Един ден й се отвори възможност да замине в чужбина, за да работи, но чувството за несигурност и страхът от неизвестното така я плашеха, че не можеше да си представи как ще отиде в непозната държава да се справя сама. Тя не вярваше във възможностите си, въпреки че беше много способна. Опита се да преодолее страховете си, ходи по терапевти, налагаше си да прави неща, които я плашеха, но нищо не можеше да я убеди да замине. Не виждаше каква може да бъде причината. Защо се получаваше така? И сред всичките неща от живота си, които тя се опита да анализира, откри една нишка, която може би я свързваше с истината.

При един дълъг и интимен разговор с майка си, тя разбра, че “се е метнала” на баща си, който имал същите страхове и затова трудно му вървели нещата в живота. Все гледал да се презастрахова и отблъсквал хората и възможностите, а не бил лош човек. Така и възпитал дъщеря си – че животът е труден и несправедлив, страшен и несигурен. Преди време и той имал възможността да замине в чужбина и да оправи живота на цялото си семейство, предлагайки им по-различна среда. Но не се престрашил. И сега дъщеря му беше изправена пред същото препятствие на живота. Дали щеше да го преодолее? Тя обаче си даваше сметка, че не се ли справи на свой ред с тази трудност, нещо подобно ще преследва и нейната дъщеря, защото тя-самата няма да знае какво е да си от другата страна, за да й предаде този опит. И тя се реши. Направи го. В името на нероденото си дете.

Contest 5 :

Божие решение VS. Причинно-следствена връзка

В последните десетилетия има голям бум на рака. Казваме си : “Каквото Господ е решил”. Божие решение ли са болестите или всичко си има причина, която не всеки може да види? Ето една история, която може да бъде частично обяснение на проблема. Скоро ни предупреждаваха да не ядем италианска моцарела, защото съдържала диоксин, който с натрупването в организма ни води до болести. Откъде се появи диоксинът в моцарелата? В Неапол от известно време фирмите за почистване на града се държат от мафията. Нея, естествено, не я интересува градът да е чист, а да си пълнят джобовете. Затова и са занемарили тази част от бизнеса си. Последствието? Боклукът на Неапол се трупа на огромни купчини по ливадите край града, разлага се и прониква в почвата. Тревата наоколо е замърсена и съдържа диоксин. А кой пасе тази трева? Неаполските биволици, които правят най-добрата моцарела в Европа. Диоксинът преминава през тревата, животните, млякото, което дават, моцарелата и стига до нашия организъм, чийто клетки едвам устояват на всякакви такива причинно-следствени връзки, породени от безхаберието на хората, които са заслепени от желанието си да правят пари.

Друг подобен пример са надениците на големите производители, които ги блъскат с 40% мазнина и които съдържат колаген, необозначен на опаковката. Колагенът показва, че са смляни отпадъците на животното и използвани за направата на наденица. Да не говорим, че ги пълнят в изкуствени черва, за да излезе по-евтино, вместо да използват агнешки.

Или нашумелите ананаси от Коста Рика. Толкова малка държава, а такъв голям производител на ананаси. Да се чудиш!? Ананасите обаче, за да дават по две реколти годишно и да струват толкова евтино, са генетично модифицирани. Вкусът им е променен, по-сладки са, с повече захар, дори са избегнали понякога неприятния им естествено стипчив вкус. А размерът им е по желание на клиента. С какво ги подхранват? Със силен химически коктейл, съдържанието на който никога няма да узнаем, защото не е задължително да се описвана етикета. Изследователите обаче са установили, че съдържа бромасил, който не е особено полезен за здравето ни. Да не говорим, че замърсяват питейната вода в Коста Рика и се раждат нови болести.

Contest 6:

Моето Его VS. Мен

Имаме все повече конфликти със себе си, с хората, със средата, държавата и пр. . Чувстваме се зле, използвани, никой не ни оценя по достойнство, а и в скапаната държава, в която живеем, никога не могат да се проявят великите качества на нашия ум. Та нали около него се върти слънцето! Каквото и да си говорим, ние сме по-специални от останалата част на човечеството. Някак-си по-добрички сме, заслужаваме повече, обичкаме си се. Тогава защо? Защо, по дяволите, ни се случват такива тъпотии? Защо другите имат повече от нас?

Когато отдаваме прекалено много значение на егото си, сме уязвими. И за да не сме уязвими, ние правим всичко възможно, за да го защитим, укрепим и поддържаме още повече. И най-странното е, че вместо да се чувстваме по-добре, ние влизаме в още по-голям конфликт със себе си и най-вече с околните. Ако всички прекарват всички единствено през собствената си призма и не зачитат егото на останалите, никогат няма да се разберем. Природата така е подредила нещата, че да се чувстваме в хармония само, когато се научим да спазваме духовните ценности, които ни е предала чрез великите си мъдреци. Колкото повече бягаме от тях, толкова повече бягаме от себе си. Раят е на Земята, в рамките на собствения ни живот. Всичко зависи от нас. Каквато енергия даваме, такава ни се връща.

Извод : Всичко на земята е взаимосвързано и когато си пожелаем или направим нещо, енергията ни се изстрелва в космоса, и се връща по-късно, със забавяне, във формата на реализираното ни желание или кармата за това, което сме причинили или не сме успели да се справим със себе си. Това обяснява как след време се реализират нещата, които много силно желаем. Обяснява и факта, че нещата ни се връщат точно така, както и ние сме ги причинили на хората, но леко видоизменени, и поднесени не винаги от човека, на кого сме ги причинили.

Природна хомеостаза

Природните бедствия оставят след себе си природата по-красива. Това първоначално привличало хората да се заселват по места, където върлуват повече природни бедствия. Затова жителите на опасните райони плащат цената и до ден днешен.

Но тук също кръгът е затворен. Природните бедствия се пораждат най-вече (поне в съвременни условия) от човешка намеса в природата. Индустриалните замърсявания водят до промени в климата, което за някои процеси в природата е фатално. В един момент всичко дава на късо. Последствията в краткосрочен план са деструктивни. В дългосрочен обаче – се радваме на невероятни пейзажи. Не става ли дума за природна хомеостаза?

Contest 1 :

Технологиите VS. Природата VS. Технологиите VS. …

Изследванията на учените доказват, че по Земята щъкат нови животински видове, непознати досега, неизследвани и представляващи заплаха, когато се умножат – променят еколкогичното и биологичното равновесие, изяждат цели къщи, носят болести и пр. . Учените не могат да се справят с милиардите бройки и видове странни същества. Природата се е обърнала срещу нас, но защо?

Оказва се, че с новите технологии, които сме измислили – примерно изобретяването на автомобили и самолети – пренасяме екзотични животински видове от други континенти, които досега са оцелявали и са се размножавали единствено там. Пристигнали в чужди условия, те се изродяват, образувайки нови непознати поколения – смески между чужди и местни животинки. Всичко се мести навсякъде. Низши организми се изродяват. Но кое ще оцелее? И какви могат да бъдат последствията върху по-висшите нива от екосистемата? Глобалното смесване на видовете е без прецедент в историята.

Contest 2 :

Живот VS. Смърт

И най-голямото проявление на хомеостазата на живота е смъртта. Едни умират, изтощени, други се раждат, за да продължат да мърдат с ентусиазъм, задвижвайки колелото. Смъртта, като едно безмилостно жури, стои там – в края на живота, и следи за духовните ценности, а оттам – и за поддържането на живота. Какво би станало, ако не се страхувахме от нея, ако знаехме, че ще живеем вечно? Бихме се отпуснали, извратили, самозабравили. Бихме издевателствали над по-слабите. Бихме станали амбициозни индивидуалисти, които вече нямат нужда да опознават другия и да му дават от своето, да споделят старините и страховете си с другo човешко същество. По-скоро бихме го унищожили, за да вземем за себе си. Но както е казал, награденият с Нобелова награда Жак Моно : Със самодостатъчността идва смъртта. И дори тук пак проличава хомеостазата, която е навсякъде, защото дори, когато няма смърт, тя се проявява в друга форма. Смъртта е необходима за дуалистичната природа на нашата Земя.

Трудно е, когато си господар на парите си и когато така ти се удава да манипулираш човешките съзнания, за да печелиш, когато всичко ти изглежда под контрол, да се налага да се примириш с факта, че не можеш да контролираш най-важното – собствения си живот и смърт. Когато не те е страх от нищо, отрекъл си Господ дори, загубата на собственото ти съзнание те хвърля в ужас. Но природата си знае работата. Дала ни е всичко, за да ни извиси над животните, да ни очовечи.

Та, хитро е измислена смъртта. Хем имаме свободата да стигнем докъдето поискаме в живота, хем там-накрая ни чака едно ограничение, което не можем да преодолеем, но то ни кара да се движим, да мърдаме.

И така… . Дали ще кажем всичко се връща или карма, съдба, Божие решение, ДНК, генетична обусловеност, случайност, късмет, излиза, че всичко е взаимозависимо и в причинно-следствена връзка. Нищо не се появява от нищо. В природата съществува ред и всичко се компенсира един ден. Енергията следва своя неумолим ход, повличайки всички животи със себе си, заплитайки съдби и нареждайки пъзели, докато не постигне баланс. И понеже всичко е живо и мърда, докато едни възели се разплитат, други вече са се заплели в необяснимо на пръв поглед кълбо… . И както казва великият Стийв Джобс в речта си пред завършващите Станфордския университет : Не можете да свържете точките гледайки напред. Можете да ги свържете само гледайки назад. Трябва да вярвате, че точките някак си ще се свържат. Трябва да вярвате в нещо! Инстинктите си, съдбата, живота, кармата или каквото и да е. Защото вярата, че точките ще се свържат някъде по пътя, ще ви даде увереността да следвате сърцето си, дори когато то ви изкарва извън утъпкания път. И точно това ще ви направи различни.

статия 3 – Среща с Далай Лама или в търсене на универсалните истини, които движат света…

Част 1 : Българското разбиране за нещата

Десет дневни йога практики на Боровец. Медитация (която не се състоя почти изобщо), придружена с преходи до Мальовица и Рилските езера.

Последни модели коли, паркирани пред луксозен хотел сред ухаещи широколистни и иглолистни гори. Красиви хора с позитивно и спокойно на пръв поглед излъчване. Успешно съчетали материалното с духовно? Или добре имитиращи? Жените са много повече. Те ли са по-съзнателната, по-осъзнатата, по-духовната половина от човечеството? Или те са по-слабите, търсещи опора? Въпросите ще следват един след друг оттук нататък. Но нали затова съм тук. Да търся истини. Универсалните истини, които движат света.

Ден на Огъня. Малък запален огън на голямата веранда. Спокойни и усмихнати хора, насядали в удобна поза около него. Всеки мисли със затворени очи за негативните черти в характера си, които иска да промени, държейки между палеца, средния и безименния си пръст щипка ориз и сухи цветя, подпрял длан о сърцето си, и после ги хвърля в общия огън. Докато голямата група пее ОМ, в съзнанието на всеки бушува големия разгарящ се огън. Той стига до небето, а енергията, която излъчва ведно с мантрата е разплакващо освобождаваща. Винаги се разплаквам, когато нещо ме накара да се почувствам близо до душата си, до тази космическа вселенска истинска моя същност, която е част от общия Всемир. Светът е вълшебен, хрумва ми. И хармонията е навсякъде. Но ние, в големите градове, така сме се отдалечили от нашата приказка, така сме потънали в индустриалната, консуматорска, материалистка ера и задъхано се стремим да сме модерни, успешни, вървежни и харесвани, че дълбоко в себе си вярваме, че стотици хиляди години животът е бил все така забързан и изискващ. Но не е. Животът е семпъл и щастието се достига по простичък начин.

Гледаме филм за индийски духовен гуру. Той сее лесносмилаеми послания, които отегчават, но не дразнят. Всички сме вперили поглед в очакване на по-висша материя (нали все си мислим, че достъпът до хубавите неща трябва да е много труден), но сме доволни и на това, защото енергията, която излъчва е хубава. Снимките му изпълват целия екран. Той обича да е пред обектива. Ние се смеем на всеки негов тъп маймунджулък, който бихме интелектуално обругали и цинично отхвърлили, ако беше сторен от всеки друг човек. Сляпо ли следваме тъй-нарочените си духовни водачи? На екрана той продължава да се държи като глезеник на съдбата, а обикновените хора целуват краката му, кичат го с венци и лепят монети по главата му?! Той се носи сякаш няма нищо странно в това. Чудя се защо на духовните водачи им харесва да се показват и да се правят филми за тях. Обожествяването им за по-висши цели ли служи? Като един бунтар не мога да разбера къде е скромността в цялата тази работа.

Ден втори от моя престой. Ден на Земята. Преображение Господне – денят, в който Исус се явява на последователите си във формата на светлина. Доколко този християнски празник се съчетава с нещата, в които вярват практикуващите йога? Хората с оранжевите дрехи стават все повече, но контактуват само помежду си, сякаш езикът, на който говорят, е разбираем само за тях. А може би това е тяхното желание. Малка каста, която се отличава с облеклото си и изглежда духовно по-извисена от хората с обикновените дрехи. Но не е ли това в противоречие с нещата, на които учат техните учители – със служенето на народа и идеята да си като другите? Опитвам се да се включа в разговора им за висши материи (досега се смятах за компетентна в това), но съм странно изгледана и реплика на моето изказване няма. Може би трябваше да си купя оранжева блузка, за да участвам. Срещам твърдо убедени, че йога е единственият път в живота и нямащи нужда от различни гледни точки. А аз мислех, че йогата е просто практика, която те кара да се чувстваш по-добре. На кой му е необходим екстремизъм в каквото и да било – дори и в духовните практики?

На този свят християнски празник качвам Мальовица и откривам по пътя си десетки камъни във формата на сърце, два облака и едно езерце със същия вид. Радвам се като дете на всяко свое откритие. Това е първият преход в живота ми и решавам да го направя както аз си знам. Осем часа непрекъснато ходене. Малко е самотно, защото няма човек, с който се движиш с еднакво темпо, нито можеш да разговаряш, защото се уморяваш. Четири часа изкачване на камънаци, понякога почти легнала върху тях, а зад мен – пропаст. Не знам дали някога съм ходила толкова много дори по равен път. Малко по малко обаче, с помощта на ентусиазма на дебютанта и факта, че не знаеш накъде си се запътил, всичко изглежда постижимо. След два часа катерене от голямата група “покорители на върха” останах абсолютно сама. Някои ме изпревариха, доста подминах и накъдето поглед стигаше, нямаше жива душа. Бях изправена пред дилемата дали да се откажа, защото съм сама, не знам пътя и ми е адски трудно физически или да продължа сама, както неведнъж ми се е налагало в живота, когато искам да постигна нещо, което не е приоритет на останалите. Реших да не изневерявам на себе си. Продължих. Най-трудния път до езерото под Мальовица го изминах сама. Нямаше никой наоколо. Само балкан, скали, камъни, тревички и аз. Когато стигнах езерото за пръв път от, струваше ми се, дълго време, видях хора. Бяха от групата. Какво блаженство! С кеф запалих една цигарка на чист въздух, потопила боси крака в ледената кристална вода. Йогите обаче ме изгледаха с отвращение. Такъв вид удоволствия бяха зачеркнати от техния живот завинаги. До върха оставаше само час. Пътят вече не беше тежък, но най-важното беше, че не бях сама. Имаше кой да ми показва пътя, кой да върви след мен и да ме подкрепя, кой да ми даде яке, когато вятърът задуха силно и да ме хване за ръката, когато обувките ми се пързалят по запесъчените камъни. До върха стигнахме две групи. Едната беше само от жени, които пафкаха на всяка почивка. Другата се състоеше от мъж, три жени, три деца и куче. Покорихме Мальовица. Бяхме на най-високата част и вече нямаше по-нагоре. Сякаш там горе времето беше спряло. Облаците, които ни съпътстваха нагоре, движейки се с бясна скорост, тук бяха спряли хода си. Всичко беше застинало. Птичките не се чуваха. Щурците бяха замлъкнали. Не почувствах обаче кой знае какво. Когато след три часа слизане надолу с подбити крака се обърнах да видя върха, на който бяхме, гледката беше шокираща. Отдолу той изглеждаше огромен и непристъпен. Не знам как го бях изкачила. Ако само предварително знаех с какво се заемам, никога не бих повярвала, че съм способна да го направя. Може би тайната е да не знаеш къде отиваш, просто да вървиш напред без да спираш… .

Изненадата за мен бе, че самият път ми достави по-голямо удоволствие и то не пътят до върха, а този до подножието му. Дали и в живота не ставаше така? Тръгвате заедно и ентусиазирани, с напредването на пътя ставате все по-малко и по средата на трудностите вече оставаш сам. Ти избираш дали да продължиш по тежкия път към неизвестното или да се върнеш с останалите по познатата пътека. И когато дръзнеш да следваш поривите на душата си, чувствата, които те заливат са несравними. И стигаш подножието на върха, където е прекрасно. И там вече има кой да ти покаже малкото оставащ път до върха и да ти помогне. Вече не си сам. Ако предпочетеш да спреш, за да се насладиш на постижението си, няма да стигнеш догоре, но ще имаш време да почувстваш блаженство, да се огледаш и оцениш мига. Ако решиш да покоряваш върхове, просто ще бележиш успех след успех, но дали ще имаш време и енергия да им се насладиш? Лично на мен самият връх не ми донесе кой знае какво удовлетворение, а и останахме не повече от пет-десет минути там. Имаше хора в групата обаче, които държаха просто да покоряват върхове. За тях нямаше почивка. Какви потребности задоволяваха, не знам. Но за себе си си отговорих, че не са ми нужни върхове. Нужно ми е да мога да спра там, където се чувствам щастлива, без да изпитвам необходимост да се оглеждам за повече и да търся по-нависоко. Да мога да уловя мига без да бързам.

Ден на Етера. Имам ужасна мускулна треска и може би ще пропусна върха над Рилските езера. Върховете се оказаха твърде самотни за мен. Разбирам, че днес празнуват и деня на учителя. Почитат всички тези, от които сме научили по нещо в живота. Разочарована съм, че няма да отдадем дължимото на етера за сметка на учителите. Замислям се кои са моите учители, но се оказва, че повечето са писатели. Питам как ще празнуваме. Отговарят ми – с мантри и видео. Чувам – с мантри и вино. Зарадвам се. Поне ще вдигна една наздравица за етера. Всички започват да се смеят на абсурдната (за тях) моя реплика. Вече се чувствам като един нещастен отровен организъм, който никога няма да постигне нирвана. Някои йога пози дори не се препоръчват за хора, които пият, пушат или консумират месо. Просто съм обречена.

Всички започват да пеят и изпадат почти в транс, а аз – в шок. Къде попаднах? Извинете, това не беше ли йога лагер за нормални грешни хора? Чувствам се странно. Дамата, която подава съсредоточено куплети на тълпата надрусани погледи, се мъчи неуспешно със затворени очи да докара естествена усмивка, за да изглежда мила и щастлива. Тя ескалира темпото и забързва ритъма, повтаряйки но безкрай по-благозвучните думи, докато всички не изпаднат в екстаз. По този начин изпята, всяка песен би могла да те доведе до паранормални състояния на емоциите, мисля си. И защо никой от пеещите не изглежда щастлив? Не им ли е това целта? Гледам подозрително дамата, която още малко и ще левитира пред вседоверяващите й се подопечни, понеже бях свидетел предния ден на сцена с леко истеричен уклон, която същата изигра на барманките в хижата под върха и ме слиса. Не очаквах от йога активистка да демонстрира толкова високомерно поведение, но после се оказа, че мъжът й кара последен модел джип и това обясняваше “извисеността” й. Те двамата се движеха неотлъчно с “големия оранжев” (както тайничко, но добронамерено засега наричахме шефа на йога асоциацията). Всичко започна да ми намирисва на секта, въпреки че музичката беше приятна. Не се плаша от секти, защото съм имунизирана от навлизането в дълбочина в каквото и да било. Обичам разнообразието и моето измерение е ширината. Запитах се обаче не служат ли мантрите, за да се надрусаш временно? Явно всеки има нужда от своята доза замъгляване на мозъка. Не е доказано, че йогите със здравословното си друсане живеят по-дълго от тези, които го правят по вреден за себе си начин. И нали е ден на учителя, сещам се за доста хора на изкуството, които са дали много на света под влияние на всякакви вещества, разрушавали са организма си, за да стигнат до някое откритие. Не че защитавам това. Но към какво се стремим всъщност? Да се приспособим към заобикалящия ни свят или да избягаме от него? Не търсим ли спасение в нещата, които замъгляват съзнанието ни, защото не можем да се справим със света и със себе си? И не ни ли манипулират някои хора, управлявайки слабостите ни, обещавайки ни вечен живот без и те да са съвсем сигурни в това?

Ден на Водата. Надявам се водата да отнесе съмненията ми и незнайно-откъде-пръкналото-се в тази уж позитивна атмосфера леко негативно чувство. Говорих с някои дружелюбни хора от Пловдив за това как се пробужда интуицията. Съгласихме се около мнението, че трябва да мислиш позитивно, да знаеш какво искаш и да правиш разлика кога говори егото, разумът или социалния кодекс и кога истинската ти същност. Лъч светлина. Софиянци обаче решиха, че ще пробуждат шестото ни чувство отново с мантра, но този път, повторена двайсет и седем пъти. Звуците в мантрите вибрирали вътре в тялото ни и активизирали психичните центрове. Казват, че човек можел да се лекува с мантри. Те променяли вълните на главния мозък. Повечето хора били в бета, а за да постигнат вътрешно спокойствие, трябвало алфа. На мен обаче не ми се пробуди интуицията с тази мантра. Можете да пробвате и вие :

ОМ ГУРУДЕВАЯ

ВИДМАХЕ

ПАРА БРАХМАНЕ

ДХИМАХИ

ТАННО ГУРУ

ПРАЧОДАЯТА

И за довиждане, типично по български, се появи проблем с парите. Оказа се, че за да се издържат, духовните организации са си насложили суми, които участваш-не участваш, трябва да плащаш. Опитах се да се разбунтувам, понеже дойдох заради медитациите, а такива нямаше, но висшият им жрец ме заклейми, ръкомахайки ядосано, но без да ме поглежда в очите, с думите пред секретарката си : “Остави я! То си е за нея!”. Почуствах се обречена.

Част 2 : Далай Лама и объркан разказ за будизма

Нант. Глътка въздух. Очарователен град в западна Франция, където се разхождат огромни дървени слонове, а артистите са на почит. Тук оранжевите дрехи са сменени с вишнево-червени с голо рамо в комплект с окосмени крака и обръсната глава. Само стотина-двеста души обаче са облечени по този начин, освен отцепилата се от Далай Лама секта, която протестира през цялата седмица пред огромната зала и крещи “Далай Лама е лъжец”. Те твърдят, че той се е самообявил за духовен водач на Тибет и че всъщност преследвал някакви интереси. Абстрахирам се от всякакви фундаменталисти, отличаващи се по цвят и отричащи всичко материално в света, в който живеем и се шмугвам в тълпата от хиляди жизнерадостни и весели нормално-изглеждащи хора, дошли, за да обогатят представите си за живота. Има всякакви – млади, стари, модерни и артистични. Мъжете и жените са разпределени по равно, струва ми се. Човечеството явно има нужда от духовното. Хората не са потънали в нета, за да чатят, да гледат порно-сайтове и да играят игри. Хората четат и се интересуват от това кои са, откъде идват и къде отиват. Забележително!

Най-после Далай Лама се появи. Голям сладур! Усмихнат до уши, не преставащ да жестикулира, докато говори, да си прави шегички и да се смее като дете. Естествен, спонтанен, човешки. Първо поздрави седналите отдясно до импровизирания му трон симпатични тибетски старчерта. Те приеха с дълбок поклон и сериозно изражение поздрава му. Практикуващите будисти от партера долепиха длани една до друга над главата си, опряха ги до челото си, а после и до гърдите, коленичиха и целунаха пода пред Далай Лама. Направиха го няколко пъти, докато Далай Лама не започна да говори на нас, хилядната аудитория. През цялата седмица, на всички лекции, той непрекъснато мърдаше, шаваше, чешеше се, прозяваше се без да сложи ръка пред устата, изтриваше ръце с мокра салфетка, докато говореше, а когато думите на лошия му английски не стигаха, продължаваше лекцията на тибетски като ни хвърляше в недоумение. Не преставаше да се смее, понякога без видима причина. Държеше се като дете. Чудя се ако този човек стоеше срещу мен, без да зная кой е, дали бих го взела на сериозно. Нашето общество не приема добре хора, които се държат по особен начин и не спазват социалния кодекс и норми. На пръв поглед Далай Лама изглеждаше по-естествен от обикновените хора, забавляваше се с всичко и се смееше като човек, който е видял толкова много, че е решил, че единственото важно нещо е да се радва на живота. На втори, започвам да забелязвам, че той се държи така изключително, когато има камери и че се ядосва на въпроси, които засягат суверинитета му, бунтуващите се отвън или кой ще е следващия Далай Лама. Оставям скептицизма настрана, защото всяка религия се основава на вярата.

- Аз съм като всички вас, - започва той, – физически, емоционално, умствено. Не очаквайте нещо извънредно. Няма да правя чудеса, нито ще ви дам нещо специално. Нямам изключителни дарби. Аз съм като вас – просто едно човешко същество, не будист, не тибетец, не азиатец. Принадлежността е бариера за комуникацията…

Започва добре. Всички сме единодушни за това. Дошли сме да градим вътрешен мир и сме отворени да приемаме и предаваме.

- Има два вида страдание, продължава Далай Лама, – физическо и умствено. Физическото е неизбежно, въпреки че правим всичко възможно да го избегнем и най-вече – правим пари. Парите ни помагат да живеем комфортно отвън, но не и в ума. Колкото повече имаме, толкова повече се страхуваме да не ги загубим, толкова повече се стараем да се представяме в обществото под определен ъгъл и се отдалечаваме от истинската си същност. Физическото страдание можем да го преодолеем с ума. Но обратното е невъзможно. Дори да имаме всичко във физически план, се появяват страхове, стрес, омраза, завист, привързаност – неща, които саботират умственото, вместо да работят за него. Какво означава привързаност? Да вярваш, че нещата, които виждаш в света, ти принадлежат – моята кола, моята къща, моята жена, моите деца, моето тяло, моят ум. Всъщност нищо не ти принадлежи. Всичко това са инструменти, които са ни дадени за малко и с помощта на които еволюираме. Когато минем през часовникарски магазин и видим как продавачът изпуска часовник и той се чупи, не изпитваме нищо. Когато обаче изпуснем собствения си часовник и той се счупи, ни боли и изпитваме негативни емоции. Защо се получава така? Защото сме добавили часовника към АЗ-а си. Станал е добавена стойност на този АЗ и счупвайки се, наранява стабилността му. Но часовникът е само част от нещата, които наслагваме към АЗ-а си. Привързаност може да изпитваме и към изкуството си, идеите си, мислите си, а не трябва.

Уау!? Възкликвам на ум. Ако не мога да се идентифицирам с нищо, което съм създала около мен и вътре в мен, коя съм аз тогава? Започвам да се плаша. Нямам ли душа – нещо, което си е мое от преди да се родя и ще си остане след като умра? И сякаш отгатнал въпросите, които започват да се пораждат в нас, Далай Лама продължава :

Какво е АЗ? Моето тяло, моето съзнание, моите деца – това е интуитивен отговор. Моят опит, когато бях млад, когато бях болен, когато бях тъжен – така асоциираме АЗ с тялото си. АЗ е притежателят на тяло и съзнание. Освен тяло и съзнание, ние мислим, че притежаваме и независимо АЗ или нашата душа. Будизмът обаче не приема съществуването на душата като независима и постоянна величина. Няма независимо АЗ. В дълбокия сън или в състояние на кома АЗ не съм там. Независимо АЗ няма, защото то няма постоянство. Когато сме будни го има, но когато спим дълбоко го няма, идентичността се изпарява. АЗ съществува в крехък вид, зависимо от психо-физическото, тялото и съзнанието. Винаги е в отношение с други явления и никога само. Всичко в света е взаимозависимо – промените в климата, глобалното затопляне, икономиката, политиката, международните отношения, АЗ-овете на хората. Нищо не съществува само по себе си.

Има ли начало и край на АЗ? Според будизма няма, понеже няма постоянно АЗ. Има само тяло и съзнание. Тялото се състои от желание, форма и не-форма. Съзнанието е способността АЗ-ът да познава себе си и действителността. Чистото съзнание се замъглява от невежеството. То изопачава реалността. Антидотът му е мъдростта, която описва реалността, познанието на истинската природа на нещата, а едно от тях е липсата на независимо АЗ. Когато съзнанието се изчисти от замърсяващите фактори като невежеството, се стига до Пробуждането или Просветлението, което продължава вечно. Пробуденото съзнание няма край.

Това ли е континуум на съзнанието? Мисля си като един лаик, дали по тази причина медитират всички? За да се научат да осъзнават първо действителността, след това съня си, а накрая – да са будни за смъртта. Може би когато влезеш в смъртта в състояние на осъзнаване, съзнанието ти продължава да съществува? Затова ли тренират цял живот и стават аскети? Но струва ли си да изхабиш всичкото си време на тази прекрасна Земя, за да се стремиш единствено към нещо, което не е доказано, че е така? Не сме ли всъщност от страха си подтикнати да сме по-духовни? Не е ли егоистично да се стремиш да постигнеш нирвана за себе си? Тук, за мен, се конфронтират двете основни духовни ценности – да правиш добро на другия и да медитираш сам до безкрай. Как да стане? За да правиш добро, трябва да си в материалния свят и да не отричаш материалните неща, трябва да си силен и да имаш солидна опора в себе си. А как да стане това след като си отрекъл всичко, което си и всичко, което ти носи стабилност? Започвам все повече да се обърквам.

Пробуждането служело единствено, за да се прави добро на другия. Нямало смисъл ако се постигне само за себе си. Според мен обаче всички ние се стремим към лично спасение, пък ако се налага, ще помогнем на някой, за да го достигнем. С годините съм забелязала, че доста западно-европейци си купуват един вид индулгенции за душата, давайки с охота по някое евро за деца от третия свят, които нямат какво да ядат. Удивителното е, че когато се отнася за съседа им, който има примерно емоционален проблем, те го подминават с учудено изражение. След като има покрив над главата си, няма право да страда. Добър човек ли е този, който подхожда по този начин или добротата е криворазбрана? Вдигам рамене.

Съществува ли времето?, питат Далай Лама. Времето е относително. Това понятие е измислено, за да се обяснят по-лесно явленията. Времето няма абсолютна стойност.

Как да се освободим от страданието?, пита друг. Като разберем причината за страданието, истината за произхода на страданието. Обикновено то е плод на невежеството и произтичащите от него конфликтни чувства като ядът, раздразнението, привързаността, натрапчивите идеи, егоизма да се смятаме за по-важни от останалите и пр. Само с помощта на мъдростта можем да разсеем невежеството. С мъдростта и духа на Пробуждането. Духът на Пробуждането се развива, започвайки с намерения : желание да обичаме, да състрадаваме, да се радваме, да се чувстваме равни с всички. Практикува се с действие, търпение, дисциплина, концентрация, щедрост и мъдрост. Така култивираме сърце, което е благоразположено да научава и да се развива. Истинската природа на Пробуденото съзнание е освободена от крайности, дуалистични схващания за света (добро-лошо, бяло-черно, …), от привързаността към истината, към себе си, от всичко, което се ражда във психо-физическото. Истинската природа на нещата е празнотата. Разбирайки празнотата, човек се освобождава от страданието.

Какво е празнота? Всичко, което е продукт на света е в тясна взаимозависимост с другите неща и не е независимо. Всичко се получава в следствие на нещо. Това ни води до логичната мисъл, че всичко е празно, взето само по себе си, не може да се характеризира. Всичко съществува спрямо друго. Кутрето на ръката ми е по-малко спрямо другите пръсти, но не е по-малко само по себе си. Не може да се характеризира само по себе си. Взето само по себе си, може да се каже, че го няма. Празнотата все пак не е небитие. Тя не може да бъде разбрана освен чрез всички тези условни феномени, означения на понятия като “кутре”.

Губя се все повече в будизма. Все повече ми прилича да дълбока и студена философия, безмилостна към човека сам по себе си. Макар, че като се замисля, сам по себе си човек не съществува, така че няма как будизмът да е безмилостен към нещо, което не съществува. А и будизмът, взет сам по себе си … .

О.К., нещо по-леко. Има два вида емоции – деструктивни (негативните като гняв, омраза, потиснатост, …) и конструктивни (прошка, състрадание, любов, алтруизъм, …). Последните са в основата на вътрешния мир. Когато имаме конфликт с някой и простим, ни олеква на душата. Когато изпитваме отрицателни чувства към някой, но се опитаме да влезем в положението му и да го разберем защо действа така, разбираме, че трябва да му състрадаваме и ни олеква от тягостните чувства. Конфликтите се решават мирно, с диалог, от топло сърце, с мисъл, разбираща другия. Трябва да осъзнаваме постоянно, че всички ние сме човешки същества, че сме еднакви. Животът на другите е толкова важен, колкото нашия. Не трябва да делим аз и другите. В нашето общество всички сме взаимозависими.

Науката вече започва да доказва как негативните чувства, които ни тормозят, подкопават имунната ни система, докато състраданието я укрепва. Няма нужда да се тревожим. Ако има решение, ще го намерим. Ако няма – няма. Трябва да приемаме действителността. Когато мразим или обичаме силно, ние проектираме 100% омраза или любов върху въпросния обект. Не си даваме сметка, че 90% от представата ни е нереалистична. Възприемаме изкривено действителността и реагираме спрямо това изкривяване, а после страдаме. Когато ни е яд на някой, си определяме мишена и я правим отговорна за всичко. Ако погледнем нещата по-нашироко обаче, мишената изчезва. Вече не можем да определим една-единствена причина, отговорна за нещастието ни. Нищо не трябва да се абсолютизира. Всичко е относително.

Тук следва въпрос, който поставя под съмнение моите лични концепции за живота. Питат Далай Лама дали могат с духовни практики и медитация да влияят на съществуващ в тялото тумор. Удивена съм на крайния му отговор : Не! Уау!? За какво всъщност бях тръгнала по този път след като аз не съм АЗ и на всичкото отгоре не мога да си влияя по никакъв начин, поне мъничко?? Много силните хора, които навлизали в дълбоки медитативни състояния, можели да изместят предмет с мисълта си, но дали можели да заповядват на органите си как да работят, Далай Лама не знаел. Учудена съм, защото последната книга на Давид Серван-Шрайбер, който е лекар и известен френски психолог, доказва точно обратното, че човек може да влияе на органите си чрез излъчване на позитивни чувства към тях, че емоциите влияят много силно върху тялото, както и тялото върху емоциите. Да не би медицината да се окаже по-толерантна от философията? Невъзможно! Но ето, Далай Лама казва, че можеш единствено да си помогнеш като не позволяваш на физическата болка да се превърне в умствено страдание. Просто да си умрем щастливи?! Според мен, човек трябва да вярва, че може да се спаси и да не престава да опитва. Будизмът ме кара не само да не вярвам в това, но и да мисля, че не е толкова важно да се спася – плюс минус един човек, все тая. Може би разбирам грешно нещата, вече не знам.

На връщане след семинарите хората в трамвая ентусиазирано и с ерудирано мнение обсъждат будизма. Пътят е дълъг. Има време за дискусии. Следя разговорите с интерес, но забелязвам, че повечето се лутат. И те са объркани като мен. Колкото повече навлизам в тази философия, толкова повече се губя. Прилича ми на някаква интелектуална игра за големи, които обичат монополи, судоку и всякакъв вид главоблъсканици. В будизма няма край. Можеш да учиш цял живот, а после отново да се върнеш на първо ниво, за да осмислиш нещата от друга гледна точка. Може би е важно никога да не се умориш да искаш да играеш. Като Далай Лама. А може би просто хората имат нужда да вярват в нещо, за да се чувстват добре. И след като християнството не е никак up-to-date, интелектуалните скептици прибягват към по-сложни концепции. Аз обаче изобщо не желая да съм суха интелектуалка и обичам нещата, които ми вдъхват радост. Като теорията за позитивното мислене. Всички религии и учения обаче, разгледани малко по-надълбоко, зачеркват непосредствената радост от живота за сметка на опосредствани такива – като страдание и състрадание, мъка и аскетизъм, приемане и смирение. Съгласна съм, че тези качества те правят един много готин човек, който всеки иска да познава, но няма ли по този път да се превърнем в пасивни граждани на Планетата, които нямат никакви стремежи и мотивация да постигнат нещо? Моето мнение е, че човек трябва сам да състави собствената си философия, която му подхожда. Важното е да се чувстваме щастливи на тази Земя, защото никой не е съвсем сигурен дали ще имаме втори шанс.

Steve Jobs’s great speech for Stanford University

http://www.vbox7.com/play:2226528b (на български)

Каква е истинската природа на реалността?

Основи на квантовото лечение
by Deepak Chopra, M.D.

Ние използваме термини като ум, тяло и вселена, но каква е същинската природа на тези неща? Какво представлява умът, какво представлява тялото, каква точно е природата на физическата реалност? Като деца, винаги сме задавали въпроси като „Къде съм бил преди да се родя? Какво правя на този свят? Какво се случва след смъртта? Ограничен ли съм в рамките на физическото си тяло?  Представлявам ли просто едно его облечено в кожа и поставено в торба от месо и кости? Какво в действителност се случва в мен? Имам ли уникален адрес? Къде обитавам в тази вселена

Интересно е, че съвременната наука започва да задава същите въпроси. В крайна сметка науката е търсене на истината и ако сте истински учен, (ще се съгласите, че) това са въпросите от най-важно значение за всички нас.

Едно от интересните открития на науката – нещо, което би трябвало отдавна да е известно – е че това, което наричаме възприятие, което виждаме, чуваме, докосваме, вкусваме и помирисваме, представлява най-ненадеждното доказателство за природата на нещата. Ние не можем да се оповаваме на сетивата си ни най-малко!

В крайна сметка сетивата ни ни казват, че земята е плоска и ние вече не вярваме на това. Сетивата ни казват, че земята върху която стоим е в покой, а ние знаем, че тя се върти със замайваща скорост и профучава през космоса с хиляди мили в час. Сетивата ни казват, че нещата имат определен вкус, мирис, размер и структура. Може би това не отговаря на действителността.

Има един експеримент, проведен в Медицинския колеж на Харвард преди около 20 години ( заб. Г.К. – преди около 40 към 2008 *) Група учени вземат няколко котенца и ги отглеждат в стая, в боядисана само в хоризонтални ивици. Друга група котенца е отгледана в стая с вертикални ивици. И когато тези котенца израстват в умни възрастни котки, едната група може да вижда света само в хоризонтален план, а другата – само във вертикален. И това няма нищо общо с убежданията на тези котки.

Това е явление, наречено от психолозите Преждевременно познавателно обвързване. Преждевременно, защото възниква на много ранен етап от нашето развитие. Познавателно, защото се отнася до това как разпознаваме и виждаме света. И обвързване, защото ни привързва към определена действителност – затваря ни в определен начин на възприемане.

Има много разновидности на тези експерименти. В Индия, когато дресират слоновете, вземат едно малко слонче и го привързват с желязна верига към голямо дърво. Постепенно започват да намаляват размерите на веригата и на дървото. В крайна сметка можете да вържете вече порастналото животно с леко въженце за зелено дръвче, но слонът не може да избяга. Той се е обвързал в своето тяло-ум с идеята, че се намира в затвор!

Може да направите и друг експеримент. Вземете няколко мухи и ги поставете в буркан. След известно време махнете капака на буркана и ще установите, че повечето мухи, с изключение на няколко пионери, няма да са в състояние да избягат. Те са се обвързали в своето тяло-ум с идеята, че са в затвор!

Хора, които работят в аквариуми могат да ви кажат, че е възможно рибите да бъдат отделени едни от други. Нека те се намират в големи стъклени контейнери с прозрачни стъклени прегради помежду им. След известно време отстранявате една стъклена преграда. Рибите ще плуват до мястото, където е била преградата и ще се върнат. Те са се обвързали с разбирането, че не могат да плуват по-нататък.

Всички тези експерименти, които са правени в много варианти, разкриват един много важен факт, свързан с механизма на възприятието. Това е, че първоначалните ни сетивни преживявания и това как ги интерпретираме или как някой ни ги интерпретира всъщност структурират самата анатомия и физиология на нервната ни система по начин, по който нервната система изпълнява само една функция: да продължи да затвърдява първоначалната интерпретация. Всичко, което не потвърждава първоначалната интерпретация даже не достига до нервната система. Така, че ако нямате понятие или представа или идея, че нещо съществува, то нервната ви система няма даже да го допусне до себе си.

Това е един много специфичен факт който ни подсказва, че разполагайки само с откъслечни сетивни преживявания, никога няма да можем да разберем цялото. Никога! В крайна сметка човешкото око може да вижда между 380 и 500 милиардни части от метъра. Между 360 и 370 няма нищо свещено. За нас то не съществува!

Същото е и с останалите сетива. Това важи не само за човека, но и за всички живи същества. Например една пчела няма сетива за тези дължини на светлинните вълни, които възприемаме ние с вас. Тя възприема ултравиолетовите лъчи. Когато една пчела поглежда към цвете в далечината, тя не вижда цвете. Тя вижда медът от разстояние, но не вижда цветето. Змията го вижда по същия начин като инфрачервено излъчване – нещо което не означава нищо за нас. Прилепът го възприема чрез ехото на ултра-звука, който също не означава нищо за нас. А очите на хамелеона се движат по две различни оси.  Вие даже не можете и бегло да си представите как ще изглежда цветето за хамелеона.

Та какво представлява истинската природа на света? Какво наистина представлява? Ние не можем да разчитаме на сетивата си. Те ни дават твърде изопачена картина. Те ни отчупват един малък фрагмент от цялото и ние го наричаме реалност. И сме на единно мнение по въпроса. Ние даже го наричаме „обективна реалност” и имаме цяла методология, наречена „наука” за изследването му.  Ако наистина разбирате какво е наука, то науката поне до сега не е била метод за изследване на истината. Картата не отговаря на действителната територия. Територията, която изследваме в действителност е продължение не на картата, с която разполагаме. Ако нямаме пълната карта, няма да изследваме територията, която е извън рамката на картата ни.

Сър Джон Екълс, който спечели Нобеловата награда по физиология и медицина преди няколко години направи следното изявление: „Искам да разберете, че в реалния свят не съществуват цветове. В реалния свят няма текстури. В реалния свят няма миризми. Няма красота, няма грозно. В буквален смисъл. Ние възприемаме всичко това и някъде вътре в себе си създаваме един свят. Всичко се случва някъде вътре в нас.”

Извън нас няма такива неща! Идете при един физик и го попитайте от какво е направен света. Той ще ви каже, че има само четири основни сили: гравитация, силно взаимодействие, слабо взаимодействие и електромагнетизъм, каито съставят всичко съществуващо. Гравитацията е това, което ни придържа към земята, движи планетите и осигурява целостта им. Силното взаимодействие придържа частите на атома в едно цяло. Ако го нарушите, получавате ядрена експлозия. Слабото взаимодействие е силата, която осигурява преноса на елементите и радиоактивното разпадане. И електромагнетизмът е това, което усещаме като светлина, топлина и електричество.

Попитайте един учен, „Има ли нещо друго?” и той ще ви отговори „Не, няма нищо друго. Всичко съществуващо е съставено от тези сили.” В крайна сметка даже тези четири сили произхождат от една единна сила, която учените днес наричат Единното Поле. И всичко наоколо, всички звезди, галактики, цветя, човешки същества, всичко съществуващо се свежда до тези природни сили.

Тогава какво представлява материалният свят? Материалният свят е една струна, която произлиза от тези сили и струните на интелекта, който структурира конкретната материя всъщност съществуват в самите нас. Ние сме създателите на този свят в буквалния смисъл.

Веднаж в Индия слушах интересен разговор между един духовен учител и неговия ученик. В един момент ученикът погледна към учителя си и му каза, „Не те разбирам. Ти би трябвало да живееш в друг свят.” А учителят му отговори, „Не. Ние живеем в абсолютно един и същи свят. Единствената разлика е, че ти виждаш себе си в света, докато аз виждам целия свят в себе си. Това е една малка промяна във възприятията, която трябва да преодолееш.”

Та нека да поговорим за тази малка промяна във възприятията. Защото преобладаващото разбиране в момента е, че този свят е изграден от материя, която съществува в пространството и времето. Че даже човешките тела не са нищо друго освен частици материя. Че човешкото тяло е една физическа машина, която някакси се е научила да мисли. Че танцът на молекулите е това, което създава съпровождащото го явление на съзнанието: мисли, чувства, емоции, желания, понятия, идеи, философии, догма, религия. Всичко това. Поезията е израз на танцът на молекулите. Някакси тези молекули се движат и получаваме производното явление наречено мисъл. Ние сме физически машини, научили се да мислят.

Разбира се, този предразсъдък е дълбоко проникнал и в света на суеверието на материализма, който твърди, че сетивното възприятие е крайната проверка за реалността. Следователно, всичките ни методи на лечение са основани също на това суеверие. Ние имаме магически куршуми за лекуване на болести. И имаме изрази като (непреведим римуван израз, намекващ за облекчението при пиене на ефервесцентни таблетки). И ако не вярвате, че сте погълнали всичко това, може да вземете две таблетки Alka Seltzer. Ако не може да спите, има приспивателни. Те ще излекуват безсънието. Имате инфекция? Вземете антибиотик. Той ще излекува проблема с инфекцията. Имате рак? Има химиотерапия, облъчвания, операция. Ако имате болка в гърдите, може да вземете нитроглицерин. Още по-добре – направете си операция с байпас.

Това са магически куршуми, които би трябвало да ни избавят от болести и да подобрят здравето ни, но всъщност те подхождат към симптомите. Те облегчават симптомите и в най-добрите случаи ги замаскират, докато процесите, протичащи в основата, остават незасегнати. Понякога те се намесват в механизма на заболяването.Научните изследвания днес предимно изясняват механизмите на заболяванията. Така, ако знаем как се размножават бактериите, можем да ги убием и да се избавим от инфекцията. Ако знаем как се размножават раковите клетки, ще можем да ги убием и да се отървем от рака. Това не се получава, защото механизмите на болестта не са нейните причинители. Ние не сме способни да се намесим в механизмите на заболяването и болестта открива алтернативен път на проявление.

Така например, една от водещите причини за смърт не е вирусът на СПИН, а организми устойчиви на антибиотици, придобивани в болниците. Преди няколко години Калифорнийската медицинска асоциация проведе изследване, което разкри, че над 100,000 души умират годишно в САЩ от организми устойчиви на антибиотици, придобивани в болниците. Причината номер едно в света за пристрастяване към наркотици не са продаваните на улицата наркотици от Колумбия, а законните лекарски рецепти. И въпреки че изследователите на рака в тази страна (САЩ) са повече от болните от рак, случаите на ракови заболявания през последните три десетилетия са се увеличили между 30 и 300%, в зависимост от вида раково заболяване, за което става дума. 36% от всички пациенти в една университетска болница, според изследване публикувано в New England Journal of Medicine са страдали от заболявания, причинени от биомедицинска интервенция: болест, резултат от посещението при лекар.

Така, че нещо не е в ред. Нещо не е в ред. Не искам да оставям впечатлението, че биомедицинската интервенция не е полезна. Тя е изключително полезна при остри заболявания. Но тя не променя общите прояви на болестта в населението. Тя просто променя тези прояви. Ние вече нямаме едипемии от детски паралич, туберкулоза, рубеола, дифтерит и вариола. Но вместо тях имаме повече случаи на рак, сърдечни болести, дегенеративни заболявания и затлъстяване.Общата картина не се е променила, защото моделът, който сме си изградили за човешкото тяло не е правилният модел. Човешкото тяло не е застинала в пространството и времето скулптура. Човешкото тяло е динамичен сноп енергия, информация и интелигентност, който непрекъснато се обновява и е в обмен с по-обширното поле на енергия, информация и интелигентност, което наричаме вселена. В същност, ако можехме да видим какво представлява човешкото тяло в действителност, не чрез изкуственото посредничество на сетивните възприятия, бихме видяли нещо много по-вълнуващо.

Гръцкият философ Хераклит сравнява човешкото тяло с река. Според него реката е нещо много мистериозно. Когато гледате реката, тя ви изглежда една и съща във всяка секунда от съществуването си, но в същност не остава същата река.Той казва, че не може да стъпите в една и съща река два пъти, защото през всичкото време приижда нова вода.

Същото важи и за човешкото тяло. Ако може да разберете своето тяло такова, каквото е, ще видите, че не може да бъдете два последователни пъти в едни и същи плът и кости, защото всяка секунда от съществуването си вие обновявате тялото си – по-бързо, по лесно и по-спонтанно, отколкото може да смените дрехите си. Можем да вземем редица процеси: ядене, дишане, храносмиране, метаболизъм, отделяне, но на най-фундаментално равнище движението на съзнанието, което намира израз чрез тези процеси и ще видите колко без усилие може да промените тялото си и в същност го правите непрекъснато.

Физическите тела, които например използвате за да седите на тези столове не са същите, с които влязохте тук преди малко. Само с едно вдишване, вие поемате 10 на 22 степени брой атоми. Това е астрономическо количество суров материал, който в крайна сметка завършва в клетките на вашето сърце, мозък и бъбреци, във вашите неврони, ДНК. С всяко издишване, вие издишвате 10 на 22 степени брой атоми. Това е астрономическо количество суров материал, който произлиза от всяка частица на тялото ви. Вие буквално издишвате частици от материята на вашия мозък, сърце и бъбреци. В действителност, технически погледнато, ние интимно споделяме своите органи един с друг през всичкото време.

Американският поет Уолт Уитман писа, „Всеки атом, който ти принадлежи, принадлежи и на мен”. И това съвсем не е метафоричен израз. „Всеки атом, който ти принадлежи, принадлежи и на мен”. Аз даже не мога да назова своето тяло собствено. А се опитвам да назова мое всичко останало. Аз даже не мога да претендирам за авторско право над собственото си физическо тяло. Точно в този момент във вашето тяло има милиоти атоми, които някога са били в тялото на Христос. С помощта на радиоактивни изотопи и математически изчисления може лесно да се демонстрира, че във всеки момент от съществуването си притежавате милиони атоми, които някога са били в тялото на Христос, в тялото на Буда или Леонардо да Винчи или Микеланжело или Садам Хюсейн. Вие не може физически да се отделите от нищо и от никого, съществували някога.

Само през последните три седмици, четири милиарда атома, 10 на 15-та степен атоми са преминали през тялото ви, които са преминали и през всяко друго живо същество на планетата. И ако направите изследвания с радиоактивни изотопи, които изследвания се провеждат много елегантно, може да докажете без сянка на съмнение, че вие подменяте 98% от всички атоми на тялото си за по-малко от година. Вие произвеждате нов черен дроб всеки 6 седмици, нова кожа всеки месец, ново стомашно покритие всеки 5 дни. Вашият скелет изглежда толкова твърд и здрав, но този, който имате сега е бил друг преди три месеца. Даже мозъчните клетки с които мислите и които са съставени от въглерод, водород, азот и кислород не са били там преди година. И ДНК-то, което съдържа памет от милиони години еволюция, в същност стотици милиони години – суровият му материал се подменя всеки шест седмици. Тези атоми влизат и излизат от вас като мигриращи птици всеки шест седмици.

И ако искате да бъдете истински педант и да държите сметка за последния атом и всяко малко сухожилие и колаген и хрущял, то за по-малко от две и половина години вие подменяте цялото си тяло до последния атом. Така, че ако мислите, че вие – това сте материалното си тяло, определено сте изправени пред дилема. За кое тяло говорите? Моделът от 1991 не е същия като този от 1990, даже и не като този от преди няколко месеца.

И така аз стоя пред вас с моя модел 1991 г. *) и все пак не чувствам, че не съм бил тук и миналана година. Не чувствам, че не съм бил тук и преди двегодини. Може би има някаква по-глъбинна реалност от физическото тяло. Може би физическото тяло е това, което индийските мъдреци наричат мая, илюзия, това което ни изглежда нещо, но в същност зад маската на смъртното се крие нещо друго. Зад фасадата на тленното има нещо друго, което надживява физическия израз на физическото тяло.

Аз стоя тук с едно физическо тяло, но имам спомени и надежди и стремежи и идеи и мечти, които съм имал и миналата година и преди две години. Те също се променят, но не толкова бързо както физическото ми тяло. Трайността на моите емоции е малко по-продължителна от трайността на моите молекули.

Така, че може би тялото е само мястото, което моите спомени наричат свой дом за момента. Може би ДНК е също мястото, което моята еволюционна памет нарича свой дом за момента. Може би аз не съм физическите молекули, които са създали машината или са създали съпровождащото явление – съзнанието. Може би аз съм самото съзнание, което се е научило как да създаде физическата машина. Може би аз съм една интелигентна сила, която произтича от същото единно поле, което прави звездите и галактиките и тропическия лес. Може би и аз идвам от същото място. И може би това място никога не се е раждало и умирало и е било винаги там. Аз само съм забравил това за момент.

И учените започват да виждат точно това. Учените започват да разбират, че не мислите са продукт на молекулите, а в същност молекулите биват структурирани от флуктуации на информация в полето на безкрайната информация. Че явлението е съзнанието, а материята е производно явление. Съзнанието е което зачева, управлява, конструира и в действителност се превръща във физическа материя.

През последните няколко години сме свидетели на изумителни изследвания в тази област, провеждани от престижни университети и клиники и места като Националния Институт по Здравеопазване, САЩ. Преди около 20 години бе открито например, че нашите мисли и чувства притежават физическа субстанция. Когато произвеждате дадена мисъл, вие произвеждате една молекула. Мисленето е упражнение в мозъчна химия. В действителност мислите се превръщат в много точно определени молекули, познати като невропептиди. „Невро”, защото са открити първо в мозъка и „пептиди”, защото те са протеино-подобни молекули. И мислите, чувствата, емоциите и желанията се превръщат в потоци от невропептиди в мозъка.

Може да си представите тези невпо-пептиди като малки ключове, които прилягат в много точно определени ключалки наречени рецептори в стените на клетките и в други неврони. И така начинът, по който тази част на мозъка разговаря с друга част на мозъка не е непременно на английски с индийски акцент, а на точния език на тези невропептиди.

Нещо абсолютно удивително, което бе открито в последствие бе, че рецептори за невропептидите има не само в мозъчните клетки, но и в други части на тялото. И когато учените започнаха да търсят за рецептори по отношение на невропептидите в клетки на имунната система – Т клетки, В клетки, моноцити, макрофаги, те откриха, че по клетъчните им стени има рецептори за същите невропептиди, които са молекулярната основа на мислите.

Така че имунните клетки в действителност непрекъснато подслушват вашия вътрешен диалог. Нищо от това, което казвате на себе си, нищо което правите непрекъснато, не може да убегне от вниманието на имунните клетки. Не само това – по-късно бе открито, че имунните клетки могат да произвеждат същите пептиди, които произвежда мозъкът, когато мисли. И тук се сблъскваме със стряскащо откритие, защото ако имунната клетка произвежда същите химикали като мислещия мозък, то имунната клетка е мислеща клетка. Тя е малко съзнателно същество.

В същност, колкото повече я наблюдаваме, толкова повече се убеждаваме, че тя се държи като един неврон. Тя произвежда същите химически вериги, които мозъкът използва за емоции, мислене, чувства и желания. Имунната клетка изпитва емоции. Тя има желания. Тя има интелект. Тя знае как да разграничава и да помни. Когато види една ракова клетка, тя трябва да вземе решение „Това ракова клетка ли е? Трябва ли да я нападна? Трябва ли да я оставя на мира? Това приятелска бактерия ли е? Трябва ли да я нападна, или да я оставя на мира?”  Тя трябва да помни последния път, когато се е срещнала с нещо. В същност тя помни последния път, когато друг се е срещнал със същото нещо.

Вашите имунни клетки могат да разпознаят всичко, което някога е било срещано от живи същества. Ако сте изложени на пневмококи за първи път в живота си, вашите имунни клетки все още помнят последния път, когато някой някъде в праисторическо време се е срещнал с пневмококи и знаят как да си изработят антитела срещу тях. Това не е само мислеща клетка, но тя помни далеч назад в еволюционната история не само на човешкия вид, но и на останалите видове. Попитайте един добър невролог за разликата между една имунна клетка и един неврон и той ще ви каже, че такава няма. Имунната клетка е циркулираща нервна система.

И ако това не е достатъчно като изненадващо откритие, последващите научни открития бяха даже по-интересни, защото когато учените започнаха да изследват други части на тялото, те откриха същото явление. Когато изследваха стомашните клетки и чревните клетки, те откриха същите пептиди. Стомашните клетки изработват същите химични вериги, които изработва мозъкът, когато мисли. Разбира се те не са толкова вербално способни като мозъчните, защото не мислят на английски или на суахили, но въпреки това те са мислещи клетки. Когато кажете „имам вътрешно усещане за това и това”, вие вече не използвате метафора. Вие говорите буквално, защото вътрешностите ви изработват същите химикали, които изработва мислещият мозък. В същност вътрешнното ви усещане може да е по-точно, защото клетките на вътрешните ви органи все още не са еволюирали до равнището да се съмняват в себе си.

Това, което науката открива е, че притежаваме мислещо тяло. Всяка клетка в нашето тяло мисли.Всяка клетка в нашето тяло е в същност един ум. Всяка клетка има своите желания и общува с всяка друга клетка.Вече не става дума за връзка между ума и тялото, а за едно ум-тяло, което присъства навсякъде.

И когато кажете „тъжно ми е на сърцето”, вие в действителност имате тъжно сърце. Ако един учен би погледнал в сърцето ви, той би установил, че то е изпълнено с тъга. Той ще го види изпълнено с тъжни молекули. Ако кажете „пръскам се от възторг”, един учен може да погледне кожата ви. Той ще види, че тя е наситена с емифрамин, който е анти депресант, използван от психиатрите за лечение на депресията. Ако кажете „чувствам се възбуден, свободен и радостен”, а аз изследвам кръвта ви, ще установя високо равнище на интерлукен и интерферон, които са мощни противоракови лекарства.

Преди около 2 години (1989 – бел.Г.К.), интерлукен и интерферон бяха препоръчани за лечение на рак на бъбреците и меланома. Проблемът е, че са изключително скъпи. Един начален курс с интерлукен може да струва около 40,000 долара. В същото време вие може да се повозите в един увеселителен парк и да си изработите интерлукен за няколко милиона долара. Разбира се, ако това ви прави удоволствие. Всъщност, не става въпрос за возенето, а за начина, по който го възприемате. Защото, ако се бяхте паникьосали от високата скорост, няма да произведете интерлукен, а кортизол адреналин, който действа противоположно. Той разрушава имунната система.

Когато изпитвате спокойствие, тялото ви произвежда валиум,който е идентичен на този, произвеждан от компанията Хофман ЛаРош, с тази разлика, че е точно дозиран за точно определени органи. Той не ви превръща в зомби. Той е имуно-модулатор. Той регулира дейността на имунната система. Даже малките бели телца знаят как да произвеждат валиум. Ако сте изплашени, тялото ви произвежда изплашени молекули, адреналин, още адреналин, кортизол. И те не се произвеждат само от надбъбречните жлези. Те се произвеждат навсякъде в тялото. Малки плочици произвеждат адреналин, след което се скупчват заедно в уплахата си. Така ескалира запушването на кръвоносните съдове.

И така аз мисля, че първият основен пробив в медицината, ако можем нака да го наречем е, че умът е напуснал пределите на мозъка.Той не се ограничава в мозъка, а е по цялото тяло. И ако това не е достатъчно, вече изглежда че напуска и пределите на тялото – извън него. Умът ни не е даже затворен в нашето тяло. Той е напълно не-локален. Той е навсякъде в пространството и времето.Всъщност, умът ни е част от едно не-локално поле от информация, което можем само да назовем космичен ум.

Немският филосох Ницше казва: „Ние живеем с допускането, че мислим, докато е напълно възможно да сме част от една мисъл”. И в това може би има нещо вярно. Това, което наричаме свое Космическо тяло във вселената, може в действителност да е проекцията на нашето колективно съзнание. Ние сме се научили да създаваме и това. Както сме се научили да създаваме своето тяло, така сме се научили да създаваме и вселената.

Преди няколко години учените проявиха интерес към група хормони, наречени феромони, произвеждани от растенията. Така че, ако заразите едно растение, например с гъботворка, растението ще изпусне в атмосферата хормони, наречени феромони, които веднага ще информират останалата част от гората, че наоколо има гъботворка – „внимавайте!”. И останалите дървета веднага ще произведат подходящи антитела, за да се предпазят. Растението осъзнава. То има свой ум. То информира другите: „Това и това се случва, внимавайте!”

Насекомите общуват също чрез феромони. Виждали сте термити да строят идеални кули със срещащи се арки в тъмното – идеални архитектурни модели. Как правят това? Те общуват чрез феромони. Половото поведение и чифтосването се влияе от феромони.

В последно време бе установено (по-точно би било „ бе изказано предположението” – бел.пр.), че всъщност тези феромони може би са молекулната основа на нашите емоции. В Станфордския у-тет бе проведен експеримент, особено жесток експеримент, с прилагане електрошокове на мишки. След известно време мишките бяха изведени от помещението. В него бяха вкарани други мишки и те веднага изпаднаха в паника. Те са произвели хормони на стреса и кортизол, защото са вдишали страхови феромони.

Вече е известно, че всяка отделна наша емоция има свой двойник – молекулно явление, което се случва не само вътре в тялото ни, но също така ние излъчваме тези феромони като информационна субстанция в околната среда. И така, когато кажем „Влязох в стаята и почувствах напрегната атмосфера”, това е физиологично явление. Когато кажете „Посетих това свещено място и почувствах мир, любов и състрадание”, това също е разбираемо от физиологична гледна точка. Вие казвате „Не зная какво му има на този човек, но от него ме побиват тръпки”. Това е също напълно разбираемо.

Философът Емерсън казва: „Това какво представлявате изпълва толкова гръмко ушите ми, че не мога да чуя какво ми казвате”. При това той е направил едно физиологично изявление, напълно разбираемо от гледна точка динамиката на невробиологията. Това което наричаме вселена е всъщност едно Космическо тяло, което сме създали по същия начин, по който сме създали физическото си тяло.

Всъщност, макар артифактът на сетивния ни опит да ни подсказва „Има един свят, отделен от мен, а ето тук е моето тяло, което е отделно от света”, това е некоректно от физиологична гледна точка. Ние не сме едно облечено в кожа его, затворено в торба от кожа и кости. Може би ние сме самият Космичен ум. Ние притежаваме едно Космическо тяло и ние споделяме нашето лично тяло и нашето Космическо тяло едни други през всичкото време. И сме се научили да създаваме и двете тела по един и същ начин. Нашите Космически тела са толкова жизнено важни за оцеляването ни, както и физическите ни тела. Те също ни принадлежат.

Това е учението, което получавам, или най-малко аз не мога да си го припиша. Аз съм вестоносец на една много древна форма на учение, известна като Веда и Аюрведа е частта на Веда, която се занимава със здравето, здравето на природата. Веда гласи, че ако само си спомните кой сте, изведнаж ще разберете, че всъщност вие сте Създателят.

Веднаж един учител фундаменталист срещнал последовател на Веда и двамата разговаряли известно време. По едно време фундаменталистът попитал: „Вие ми изглеждате на атеист”. Последователят на Веда му отвърнал: „Аз бях такъв, до момента в който си дадох сметка, че съм Бог”. Фундаменталистът се обидил: „Вие отричате светостта на Исус Христос?” Другият му отговорил:” О, небеса! Никога не съм оспорвал ничия святост. Защо трябва да правя това спрямо Исус Христос?”

Ето основното послание на традицията Веда и то има много практически приложения. Веда казва: „Атомът е като вселената; микрокосмосът е като макрокосмоса; човешкото тяло е като Космическото тяло; човешкият ум е като Космическия ум”.  И ако изразът „Космически ум” ви звучи неудобно, можем просто да го назовем „не локално поле от информация със самоотносими кибернетични контури от обратна връзка”. В последно време изнасям лекции в медицински университети и хората се чувстват много удобно с тази дефиниция.

Нашите тела са в действителност музиката на природата. Тук имаме една симфония, която е част от симфония, която е съществувала вечно. Веда гласи: „Зад маската на тленността съществува това квантово механично тяло, това фино Причинно тяло – нещо, което винаги сме имали. Вие винаги сте го имали. Огънят не може да го изгори. Водата не може да го намокри. Вятърът не може да го изсуши. Оръжията не могат да го поразят. То не се е раждало и никога не умира.”

Има ли основания за това? Днес виждаме, че в същност има. Ако погледнете човешкото тяло отново през очите на физика, ще видите само атоми. И ако видите атомите такива каквито са, не през изкуственото посредничество на сетивния опит, вие ще видите тези атоми като частици, движещи се със светлинни скорости около огромни празни пространства. Тези частици съвсем не са материални обекти.Те са колебания от енергия и информация в огромно празно пространство, съставено от енергия и информация. Ако можех да видя тялото ви не чрез изкуственото посредничество на сетивата, аз бих видял огромно празно пространство с няколко разпръснати точки и няколко случайни електрически изпразвания тук там. 99.999999% от вашето тяло е празно пространство! И останалите .000001% от това, което изглежда материя е също празно пространство.

И така, всичко е празно пространство. Въпросът е какво представлява това празно пространство. Е ли това празнота от нищо или пълнота от нематериална интелигентност? Всъщност това е една пълнота от нематериална интелигентност… или информация, която влияе на собственото си проявление. С тази дефиниция става очевидно, че това празно пространство не е празнота от нищо, а една утроба на съзидание. И природата се връща отново на същото място, за да оформи една галактика или една тропическа гора, както и когато оформя една мисъл. И тя е вътре в нас, в нашето вътрешно пространство, което поражда с изумителна продуктивност всички тези неща, които са толкова съдбоносни за нас: добро, лошо, Бог, рай, грях, избавление, проклятие, милосърдие. Всичко това идва от едно и също място. Това сме ние! То е точно тук.

Пренасяйки тази перспектива в областта на квантовото лечение, ние разбираве практическата му стойност. Защото трябва да започнем да разбираме, че тялото е в действителност, в крайна сметка, просто едно поле от идеи. И вселената е просто едно поле от идеи, буквално едно поле.

Един учен на име Хърбърт Спенсър прави експеримент преди около 20 години (1970 – Г.К.). Той е работел в Националния институт по здравеопазване (САЩ) като завеждащ Молекулярна биология. В този експеримент той инжектира мишки с химическо съединение наречено Polyisee, което стимулира имунната система. В същото време той дава на мишките да миришат камфор. След известно време имунната система на мишките бива стимулирана само от мириса на камфор. Той взема други мишки и им дава психофосфамит – химическо съединение, което разрушава имунната система, като им дава същевременно да миришат камфор. И ето ви две групи мишки. При едната камфорът стимулира имунната система, при другата я разрушава.

При едната група мишки, ако им приложите пневмококи, те хващат пневмония и умират много бързо. Ако ги заразите с канцерогенни вещества, те получават рак и умират много бързо. При другата група (при същите условия) не се случва нищо. И каква е решаващата разлика между живот и смърт при тези мишки? Това е начинът по който паметта им тълкува мириса на камфор.

Това има ли отношение към нас? Не се съмнявайте. Защото подобно на мишките, ние също сме се приспособили да реагираме по определен начин на запаметени неща. Ние свързваме определени стимули с определени спомени и всеки път, когато сме изложени на тези стимули, ние тълкуваме вселената и себе си според тези спомени. Ние ставаме жертви на изтърканото повторение на износени спомени.

Изчислено е, че през главата на средния човек минават 60,000 мисли на ден. Това не е изненадващо. Смущаващо е това, че 90% от мислите, които имате днес, сте имали и вчера.

И така чрез същите механизми ние продължаваме да творим и се превръщаме в снопове от условни рефлекси и реакции, които се задействат от хора и обстоятелства под формата на същите поведенчески реакции и в крайна сметка под същите форми на болести, стареене и смърт. Ние приемаме сетивните си преживявания за реални. Мъдрецът Одишанкра, живял много, много отдавна във ведическата традицията на Индия е казал: „Причината, поради която остаряваме и умираме е че виждаме другите хора да остаряват и умират. И ние ставаме това, което виждаме.”  Ставаме това, което виждаме – защото го приемаме за истина. Не можем да погледнем отново на света със свеж поглед.

В Шива сутрите, които отново са от преди хиляди години, йогът на всички йоги, самият Шива, казва: „Ако искате да пресъздадете света, то погледнете го със свеж поглед.” Така както е в действителност. Погледнете го без камуфлажа на собствените си спомени. Истинският йога казва: „Аз използвам спомените, но не позволявам спомените да ме използват.”

И пак в Шива сутрите, свещеният Шива казва: „Погледнете красивия човек или обикновения предмет като че за първи път.” Колко хора могат това? Защото те са загубили досега с това, което вижда. Ние сме просто сноп условни рефлекси. Резултатът от нашите мисли и чувства. Но кой е притежателят на тези мисли и чувства? Притежателят на тези мисли и чувства не е мисълта. Притежателят натези чувства е тишината между отделните мисли. Тези чувства принадлежат на съзнанието. Но самото съзнание не е мисъл; то е източникът на мисълта.

В последно време имах един пациент, с много драматичен случай. Бих искал да се спра на няколко клинични случая, за да покажа колко важно е всичко това. Всъщност колко е важно не само за оцеляването ни като вид, но за оцеляването на нашата планета.

Този млад мой пациент, (всъщност той живееше в този район) един ден поправял антена на покрива си и пипнал проводник по който течал 12,000 волта ток. Той бил поразен моментално. Механизмът на този вид смърт се нарича камерно трептене, което представлява електрически процес в сърцето.

Той пада на земята от 3 м. височина и за късмет пада с точната сила на точното място на гърдите си под точния ъгъл, което задейства отново сърдечната му дейност. Като че ли Бог го е повикал, след което е променил решението си.

И вие го питате: „Боб, какво се случи?” Той отговаря: „Аз попаднах в празнотата.”  Питам го: „Какво имаше в празнотата?” Той казва: „Просто безкрайно удоволствие. Абсолютно, тотално блаженство.” Питам го: „Имаше ли някакви мисли там?” „Не, аз не притежавах ум.” „Тогава, какво имаше?” Той казва: „Просто усещах.”  Питаш го : ”Какво усещаше?” „Усещах, че усещам. Но бях съвършено пробуден. Бях напълно обзет от преживяването на собственото си безсмъртие.”

До такава степен, че не знае какво означава страх. Всъщност, той не само имаше късмета да преживее това, но като истински учен започна да експериментира в това поле на чиста чувствителност. Той отново се връщаше в тази празнота. Сега той знаеше как да навлезе в нея и в това си състояние да насочи вниманието си върху крака си, който бе напълно изгорен. Нямаше никакъв мускул – нищо. Костта му бе изложена на атмосферата. В продължение на 2 години спускане в празнотата, насочвайки съзнанието си оттам, той на практика възстанови долния си крайник.Защото той откри онова място, от което започва съзиданието на всичко. Това е самия той. Това е самия той.

А къде се намира неговата същност? В мозъка му? В тялото му? Къде? Защото това е наистина единственото важно преживяване от гледна точка на ведическите учения на Индия. Единственото важно преживяване. Мъдрецът Риши казва: „Всичките ви проблеми съществуват, защото никога не сте отделяли внимание на себе си, а само на своите преживявания”. А вие не сте своите преживявания. Вие сте този, който има тези преживявания. Просветлението не е още едно преживяване. То е откритието на безвременния фактор във всяко преживяване. И кой е този безвременен фактор? Това сте вие!

Къде се намира личността? Учените я търсят от много отдавна. Д-р Пенфийлд – неврофизиолог и неврохирург от Канада, както и Нобелов лауреат, при операция на пациенти отваря черепа им и вижда какво има вътре. По време на операции, той стимулира с електрод различни части на мозъка.

Той стимулирал някои части на мозъчната кора, свързана с движенията и ръката на пациента започнала да се повдига. Това е частта на мозъка, контролираща движенията. Пациентът казва: „Ръката ми се повдига нагоре.” Хирургът го пита: „Ти ли движиш ръката си?” Пациентът отговаря: „Не. Тя се движи сама.” След това хирургът му казва: „Добре, а сега ти я движи.” И пациентът повдига ръката си.

Независимо къде търсите, никога няма да откриете в мозъка мястото на вземане на решения. Ще установите само изпълнението на тези решения. Моторният кортекс в мозъка например е мястото, изпълняващо тези команди. Но къде е този, който издава командите? Не може да го откриете. Той не е локализиран. Той е никъде или навсякъде, в зависимост от гледната ви точка.Навсякъде и никъде едновременно. И това сте вие! Ето това сте вие. Вие сте навсякъде и никъде едновременно. Вие нямате постоянен адрес.

И вие не сте също така ограничени във физическото си тяло. Риши, веднаж разбрал това от преживяването на собственото си безсмъртие, казва: „Когато съм в това състояние зная със сигурност, че моето реално състояние е това Блажено съзнание. Това блаженство, което ме съпътства навсякъде. То е по-близо до мен от тялото ми и няма минало, защото това, което търся е толкова близо, че няма място за миналото. Това, което търся е този, който търси. Той е по-близо до мен от тялото ми, по-близо от ума ми. Той ме следва навсякъде и когато узная това, аз изпадам в блаженство.”

Това не е щастие. Щастието има своя причина. Вие изпитвате щастие по определена причина. Но когато сте щастливи без причина, тогава сте потопени в блаженство. Когато сте потопени в това блаженство, разбирате, че вие не сте в тялото, а тялото е във вас. Вие не сте в ума, а умът е във вас. Вие не сте във вселената, а вселената е във вас. Тялото, умът, вселената просто ви се случват, защото ги намирате за интересни. Това е всичко.

Това е абсолютното квантово оздравяване, което се отърсва веднаж завинаги от илюзията на смъртта, от фасадата и предразсъдъка на материализма. Когато хората се потопят в това преживяване, те изгубват всякакъв страх, в това число и страха от смъртта.

Поетът Тагор казва: „Това е просто едно припомняне.” И то отново не идва ако го търсим отвън. То идва от вглъбяване, от вътрешни занимания, от влизане навътре, от припомняне. То идва от припомнянето на този Мълчалив свидетел, който е бил с нас. Има част от вас, която ви е съпровождала, когато сте се родили. Била е с вас в детството ви. Била е с вас през пубертета. Тя е и сега тук, слушайки (четейки). Тя е независима от всички преживявания. Това е Мълчаливият свидетел във вас.

В едно от прочутите си стихотворения, Тагор казва: „Не съм усетил момента, когато съм прескочил прага на този живот.Каква е била тази сила, която ме е довела в този свят посред нощ като малка пъпка, която се отваря в гората през нощта. И в същото време сутринта, когато погледнах светлината, аз усетих, че не съм чужд на този свят. Непонятното, без име и форма, ме бе поело в ръцете си като майка. При все това, в момента на смъртта аз ще пристъпя в същото неизвестно, което съм познавал винаги.”

Това от което не трябва да се страхувате не е неизвестното, защото ние обитаваме в него през всичкото време. Ако въобще трябва да се страхуваме от нещо, то е от известното! Защото известното са твърдите модели на придобитите ни условни рефлекси, които ни оковават в един затвор от пространство, време и причинност – смачкват ни в обема на едно тяло в продължение на един човешки живот. А нещата не стоят по този начин.

Той казва: „Защото обичам този живот, зная, че никога няма да се страхувам от смъртта. Детето плаче, когато майката го отдели от лявата гърда, за да намери утеха в следващия момент в дясната. Пространство, време, материя, енергия биват пораждани аналогично от повторни взаимодействия. Затваряйки се в себе си, аз творя отново и отново. В крайна сметка аз не съм всичко това, аз съм самото поле.”

В Гита, светецът Кришна, говорейки на Арджуна, казва: „Познай себе си като полето и като познаващия полето.”  Поетът Руми казва: „Там, отвъд идеите за добри и лоши постъпки има поле. Ще се срещнем там.”

Искам да завърша с малък цитат от Франц Кафка, когото всички си спомнят малко или много като поет, чиято литературна репутация лежи върху изображенията му на силното страдание. Той обаче казва нещо, което е прекрасно утвърждаване на пътя към просветлението. Той казва: „Не трябва да правиш нищо, а просто да седиш на масата си и да слушаш. Даже и не слушай, просто чакай. Даже и не чакай, просто стой тихо, неподвижен и самотен и вселената ще ти се разкрие. Тя няма избор. Тя ще се разтвори в екстаз в нозете ти.”

В тези думи се усеща дъхът на реалността, защото те ни говорят без да нарушават собствения си покой. И ако наистина искаме да узнаем какво ни нашепват, трябва да се научим да спазваме същия покой. Благодаря ви много.

*) Лекция изнесена от д-р Дийпак Чопра, в Сиатъл център на 18 май, 1991 г.