статия 1 – Ile Maurice, Back to the nature, сп. Harsh, бр.4, 2008

Всяка сутрин се събуждам необичайно наспана рано сутрин от песента на различни видове птички, които сякаш се надпяват на нашата тераса. Чува се пърхането на крилете им. Сякаш се намирам в джунглата. Разтварям шарените завеси с африкански мотиви, окачени на голямата стъклена врата, водеща към терасата и наистина се озовавам там. Няколко палми се повяват от вятъра и едва докосват перилата на терасата. Тежки жълти, зелени и оранжеви кокоси в странни цветове висят на групички по палмите. Бананови палми люшкат гроздове със зелени, сгушени едно в друго, мини-бананас. Дървета, приличащи на ела, с много тънки и меки иглички, си играят с фините си клонки. Рай от разноцветна флора и фауна гали очите ми. Ярко червени птички, жълти пеперуди, оранжеви кокоси, зелени банани, виолетови цветя, синьо море, осеяно с големи черни камъни и бял пясък. Цветовете са наситени, като че ли току-що измити от ситния дъждец, който роси. Птички в различна окраска се крият от мокрото, оглaсяйки всичко наоколо с песните си. Изгрява дъга във формата на арка. Пред погледа ми става още по-шарено. Същинска приказка, от която всеки един момент ще изкочат жени в цветно сари, носещи плетени кошници на главата си и черни негърчета, гонещи със звънлив смях червените птички-пънкари с жълти гребени.

Трийсет градуса постоянна температура до март. Двайсет до септември. Горещ океан със солена вода, залепваща по кожата. Парещо слънце. Тръстикови чадъри и шезлонги от бамбук. Непрекъсната влага, която си играе с косите ти. По бански и с развети коси като едни истински островитяни. Януари е. Европа е вледенена от студ.

Хотел Mövenpick в местността Bel ombre е едно райско кътче, скъпо бижу, оазис сред останалата тропическа част на острова, която прилича на джунгла от гъста зелена растителност, планини и кални реки, намиращи си път между надвесените над тях клони. Дълги бели канута плават по водите им, управлявани от черни усмихнати индийци.

За да стигнеш до остров Мавриций, летиш около 10-12 часа от Европа над Палермо, вулкана Етна, Кайро, Бенгази, пустинята Сахара, река Нил, Адис Абеба, Килиманджаро, Найроби, Магадаскар. Прекосяваш няколко морета – Йонийско, Адриатическо, Червено, Арабско. Изтърпяваш известна доза турбуленция, с ръце, вкопчени за седалките на Еър Мавриций. Само тогава се сещаш за Господ. Малко преди да пристигнеш, прелетяваш над разпръснатите сред синевата в различни тоналности на синьото красивите малки Сейшели. Столицата на остров Мавриций е Порт Луи. Населението на острова е около един милион души. Повечето местни са подобни на индийци. Някои жени имат червена точка между очите. Това означавало, че са омъжени. Говорят френски, английски и креолски, който е почти като френския, но с африканско звучене. Нещо като “бонзур, зу мапел Мари”. Има много “зъ”-кания. Малко креолци виждам обаче. Приличат на смеска между негър и южно-американец. Всякакви религии си съжителстват мирно, в голямо разбирателство. Християни, мюсюлмани, китайци-будисти, хинду и тамали, които вярват в Шива, Брахма и още няколко бога, които не се взаимоизключват. Всички са толерантни към вярата на останалите. Не им пречи. Храмовете на индийците са с преобладаващ розов цвят и орнаменти на слонове.

Островът е пълен с тръстика, от която правят кафява захар, която изнасят за целия свят. Сещам се за илюстрациите на “Чичо Томовата колиба”. Никъде не мога да намеря от онези книжки на Taschen, в които можеш да прочетеш най-важното за една страна. Разчитам на разговорите ми с усмихнатия персонал. Всички те са черни. Ние, клиентите, до един сме от бялата раса. Чувстваме се като господари. Хотелът в “нео-колониален” стил допринася за това. Има много мухи, но персоналът е толкова отзивчив, многоброен и глезещ те, че ако ги помоля, сигурно ще ми назначат човек с палмова клонка да ми гони мухите и да ме охлажда, пръскайки ми вода със странния уред, напомнящ арозатор за растения.

Отивам на плажа. Океанът е бистър като река. Коралите тук са в изобилие, въпреки глобалното затопляне. Те всъщност били животни, обяснява ми някой. Душовете на плажа са направени от корали. Също и вазите в ресторантите и пепелниците на плажа. Чадърите са от тръстика, а шезлонгите – бамбукови. Дори малките хапки от манго, диня и моцарела, които ни носят, са забучени на бамбукови пръчици. So bio ! Поръчвам си коктейл с мавритански ром в ярко оранжев кокосов орех. Носят ми го със забучено наситено червено цвете. Веднага пъхам цветето в косите си и жадно смуча от сламката с притворени от удоволствие очи. Вече съм истинска островитянка! Малки черни индийци ловят големи бели корали в океана с мрежи. Махам им с ръка. Те ми отвръщат с усмивка. Понеже въздухът тук е разреден, хващам тен само като отида от чадъра до морето и обратно. Малко здравословен тен за бледоликата ми градска кожа. Слънцето е много силно. Мързелувайки на сянка под чадъра от тръстика, изгарям неусетно. Може би затова черните хора са черни, мисля си. Живеейки на това слънце поколения наред, кожите им потъмняват, а това се закодира в гените им.

Тук са различни дори камъчетата и мидите в морето. Растителността, птичките, цялата природа е различна от тази в Европа. Местните са свикнали с нея и сигурно си мислят, че навсякъде по света е такава. Едва ли имат възможността да пътуват. Толкова много са отдалечени от “цивилизования” свят. Въпреки скъпите хотели и луксозния живот, до който се докосват, докато работят, те живеят с около триста евро месечна заплата и никога не са виждали и вероятно няма и да видят сняг. Думата ски, свързват само с водните спортове. Извън хотелските части и огромните частни имения, къщите на мавританците са много мънички и компактни, с плоски покриви, измазани в бяло, а шареното им пране се развява безсрамно по покривите. Жените са облечени според религията си. Индуските носят разноцветно сари, а католичките – “масор”. Мъжете се обличат и правят както си искат. Както впрочем навсякъде по света.

Следобед ме увиват с морска кал, краставици и мента, за да успокоят изгорялото ми тяло. Намирам се в открита бамбукова кабана на озеленения склон между океана и квадратните вили. Птичките не спират да се надпяват. Две палми галят листата си, а докато лежа по корем масажистката мадагаскарка пъха под носа ми бяла купа, пълна с ароматна вода, в която плува оранжево цвете. Преди да свърши и да ме предаде в ръцете на maître Кемал, който ще ми прави Рейки процедура, тя ми издава с усмивка натурални рецепти за красота. Пресен домат за кожата на лицето и вода от сварен магданоз за избелване и блясък.

Пристига Кемал с добродушно изражение и хавайски венец на врата. Носи купа с кристали. Обяснява ми скакво е Рейки – разпределяне на универсалната енергия на живота по тялото ми. Той бил maître или нещо като проводник на космическа енергия. Можел да улавя позитивното и да гони негативното. Всеки човек, казва той, си има аура и когато е сред стресирани или измъчени хора, тя се свива, защото те черпят сили от нея. А когато е в хармонична обстановка и покой, тя се разширява. Когато си вървиш по улицата и си необяснимо привлечен от някой, това било, защото той имал хубава аура. Ураганите и циклоните си ги предизвикваме ние, лошите хора, според него, с енергията си. Кемал ми бутва два кристала в ръцете, за да събират отрицателната ми енергия. Слага един на третото ми око и един на пъпа. Казва ми да си затворя очите и започва да полага ръцете си на различни места по тялото ми като ги задържа известно време, после започва да сумти и да ги тръска, сякаш ги изтръсква от вода. Всъщност, гони негативната енергия. Отварям любопитно едното си око, за да видя какво прави. Той като че ли медитира над мен със затворени очи. Чувствам се особено. Сякаш ей-сега тялото ми ще се отлепи от кушетката и ще се понесе нанякъде. Заболява ме силно лявата ръка. Казвам му. Кемал бързо се насочва натам със сериозно изражение, маха кристала, който държа с ръката си, залепя дланите си на нея и се съсредоточава. Нормално било някъде да ме заболи. Когато човек имал много отрицателна енергия, тя се натрупвала някъде. Чудех се какво ли търси точно в лявата ми ръка. Интересно място си е избрала. Кристалът служел за отнемане на негативното, но и той си имал капацитет. Кемал ме посъветва да отида в океана и да постоя петнайсет минути. Солената вода отмивала стреса и лошото, натрупано в нас. Можело да си правя и в къщи вани със сол или просто да се натривам с нея за известно време. Действало безотказно, според него. За довиждане, Кемал ми носи един Good Energy Fresh, специално направен за след процедурата. Ммм, вкусен е.

На остров Мавриций тялото и душата се чувстват в хармония, и всеки се опитва да ти помогне да запазиш този фийлинг и след като си отидеш. Мургав йога-инструктор обяснява на групичка разгряващи под палмите туристи как да дишат и каква е разликата между индийската йога и китайското тай-чи. Едното било за хора, стремящи се към духовна еволюция, а другото – за физическа гъвкавост и грация. Млад креолец с детско личице показва на двама западноевропейски ентусиасти как да се гмуркат, за да разгледат цветните корали и големи костенурки, които плуват под водата. Акустирал току-що бял катамаран разтоварва семейство, което само преди броени минути е плувало с делфините и акулите. Детенцето весело и възбудено обяснява, че не са го пуснали във водата, защото имало отворена раничка и акулите щели да го изпапат, но за сметка на това делфините му били помахали. Има курсове по креолски за любознателните. А за гастрономите – гурме ресторант със средиземноморска, индийска и креолска кухня.

Едната вечер четирима местни и една индийка ни показват индийски танци. За един час сме в Боливуд. Смешно ни е, защото момчетата са с различно телосложение и ръст, и се движат напосоки. Имаме чувството, че всеки прави това, което може. Момчетата се хилят и забавляват, сякаш по принцип не това им е работата, но сега са дошли, само за да изкарат някой друг рупей (местната валута), танцувайки на заблудените туристи кой на каквото е способен. Махат с крака и ръце, следвайки собствен ритъм. Момичето поне е грациозно.

Следващата вечер ни събират в кръг на импровизиран дансинг в открития плажен бар и местната креолска банда Heritaz nu nasion ни учи на негърски танци. Изпълняват се предимно със задните части.

Щастливи хора са местните. Не виждам нито един намръщен, неразположен или депресиран. Всички са усмихнати, весели и спокойни. Просто отвътре им идва. Някъде четох едно изследване, че африканците са най-щастливите хора на планетата. Биологически обусловено било. Може би, защото живеят на морето и постоянно си набавят серотонин от слънцето, бананите и шоколада, мисля си аз. Или пък просто защото не се замислят много над сериозните неща в живота. За какво им е? Така и така нищо не могат да променят.

В следващите дни вали. Тук често вали. Може да роси леко, докато се печеш на яркото слънце, а може за пет минути да падне такъв дъжд, че небето да се покрие с черни облаци, палмите да се залюшкат страховито, а дъждът да се пролива над тях на талази, духани от вятъра. Виждаш как дъждът като завеса се приближава от далечината все по-близо и по-близо, и започваш да събираш бързо нещата си от плажа. Той обаче се движи супер бързо и тъкмо да тръгнеш да бягаш, те залива. Току пристигнал подгизнал някъде на завет, виждаш как дъждът спира и отминава. Буквално го виждаш. Сякаш някой държи облака над теб и го мести отляво надясно. След големия дъжд, излизат и малките гадни гущерчета. Едните са прозрачни и когато падне мрак, се катерят по стените на вилите. Другите са зелени, с дълги опашки и си щъкат по тревата. Бхррр! Един дори се беше промъкнал в съседната стая на вилата ни и ние я запечатахме плътно с хавлии, защото не можехме да си представим как да изгоним този мазнюга-натрапник. Пет дена живяхме с гущер в съседната стая! Други развалящи цялото удоволствие твари, които могат да се срещнат често са мазните дебели голи охлюви, излязли на свобода от черупките си. Дори имах неудоволствието да настъпя в тъмното един и да чуя неприятното “бльок” под крака си.

В цялото преживяване, проспах и един циклон. Циклонът Гула, за който цял ден ни предупреждаваха, че идва с 200км/ч и че не трябва да излизаме от вилите си, докато не премине. Персоналът раздига всички шезлонги и вази от градината и плажа. Донесоха ни свещи, в случай, че спре тока. Казаха ни, че всички полети са отменени. Вилата ни беше на самия плаж. Успокоявах се, че циклонът не е цунами и няма да ни залее океанска вълна. Цяла вечер го чакахме в бара на плажа заедно с едни весели французи. Напихме се, за да го посрещнем подобаващо. Танцувахме до изнемога, с развети от силния вятър коси. И накрая се уморихме, прибрахме се и го проспахме. А на другия ден всичко си беше постарому, с изключение на няколкото съборени палми и кокосови орехи по тревата.

Ама, че преживяване беше! Последния ден вербувахме креолката Лусинда, която беше сервитьорка в бара на хотела, да ни внесе контрабандно мавритански ром и кафява захар от магазина в най-близкото село за само три евро, които в хотела струваха цели петдесет. Тя изпълни мисията с удоволствие като си сложи две евро отгоре и ни помоли да не я издаваме на шефа. Bah, avec plasir !

~ от dealensky на май 30, 2008.