статия 3 – Среща с Далай Лама или в търсене на универсалните истини, които движат света…

Част 1 : Българското разбиране за нещата

Десет дневни йога практики на Боровец. Медитация (която не се състоя почти изобщо), придружена с преходи до Мальовица и Рилските езера.

Последни модели коли, паркирани пред луксозен хотел сред ухаещи широколистни и иглолистни гори. Красиви хора с позитивно и спокойно на пръв поглед излъчване. Успешно съчетали материалното с духовно? Или добре имитиращи? Жените са много повече. Те ли са по-съзнателната, по-осъзнатата, по-духовната половина от човечеството? Или те са по-слабите, търсещи опора? Въпросите ще следват един след друг оттук нататък. Но нали затова съм тук. Да търся истини. Универсалните истини, които движат света.

Ден на Огъня. Малък запален огън на голямата веранда. Спокойни и усмихнати хора, насядали в удобна поза около него. Всеки мисли със затворени очи за негативните черти в характера си, които иска да промени, държейки между палеца, средния и безименния си пръст щипка ориз и сухи цветя, подпрял длан о сърцето си, и после ги хвърля в общия огън. Докато голямата група пее ОМ, в съзнанието на всеки бушува големия разгарящ се огън. Той стига до небето, а енергията, която излъчва ведно с мантрата е разплакващо освобождаваща. Винаги се разплаквам, когато нещо ме накара да се почувствам близо до душата си, до тази космическа вселенска истинска моя същност, която е част от общия Всемир. Светът е вълшебен, хрумва ми. И хармонията е навсякъде. Но ние, в големите градове, така сме се отдалечили от нашата приказка, така сме потънали в индустриалната, консуматорска, материалистка ера и задъхано се стремим да сме модерни, успешни, вървежни и харесвани, че дълбоко в себе си вярваме, че стотици хиляди години животът е бил все така забързан и изискващ. Но не е. Животът е семпъл и щастието се достига по простичък начин.

Гледаме филм за индийски духовен гуру. Той сее лесносмилаеми послания, които отегчават, но не дразнят. Всички сме вперили поглед в очакване на по-висша материя (нали все си мислим, че достъпът до хубавите неща трябва да е много труден), но сме доволни и на това, защото енергията, която излъчва е хубава. Снимките му изпълват целия екран. Той обича да е пред обектива. Ние се смеем на всеки негов тъп маймунджулък, който бихме интелектуално обругали и цинично отхвърлили, ако беше сторен от всеки друг човек. Сляпо ли следваме тъй-нарочените си духовни водачи? На екрана той продължава да се държи като глезеник на съдбата, а обикновените хора целуват краката му, кичат го с венци и лепят монети по главата му?! Той се носи сякаш няма нищо странно в това. Чудя се защо на духовните водачи им харесва да се показват и да се правят филми за тях. Обожествяването им за по-висши цели ли служи? Като един бунтар не мога да разбера къде е скромността в цялата тази работа.

Ден втори от моя престой. Ден на Земята. Преображение Господне – денят, в който Исус се явява на последователите си във формата на светлина. Доколко този християнски празник се съчетава с нещата, в които вярват практикуващите йога? Хората с оранжевите дрехи стават все повече, но контактуват само помежду си, сякаш езикът, на който говорят, е разбираем само за тях. А може би това е тяхното желание. Малка каста, която се отличава с облеклото си и изглежда духовно по-извисена от хората с обикновените дрехи. Но не е ли това в противоречие с нещата, на които учат техните учители – със служенето на народа и идеята да си като другите? Опитвам се да се включа в разговора им за висши материи (досега се смятах за компетентна в това), но съм странно изгледана и реплика на моето изказване няма. Може би трябваше да си купя оранжева блузка, за да участвам. Срещам твърдо убедени, че йога е единственият път в живота и нямащи нужда от различни гледни точки. А аз мислех, че йогата е просто практика, която те кара да се чувстваш по-добре. На кой му е необходим екстремизъм в каквото и да било – дори и в духовните практики?

На този свят християнски празник качвам Мальовица и откривам по пътя си десетки камъни във формата на сърце, два облака и едно езерце със същия вид. Радвам се като дете на всяко свое откритие. Това е първият преход в живота ми и решавам да го направя както аз си знам. Осем часа непрекъснато ходене. Малко е самотно, защото няма човек, с който се движиш с еднакво темпо, нито можеш да разговаряш, защото се уморяваш. Четири часа изкачване на камънаци, понякога почти легнала върху тях, а зад мен – пропаст. Не знам дали някога съм ходила толкова много дори по равен път. Малко по малко обаче, с помощта на ентусиазма на дебютанта и факта, че не знаеш накъде си се запътил, всичко изглежда постижимо. След два часа катерене от голямата група “покорители на върха” останах абсолютно сама. Някои ме изпревариха, доста подминах и накъдето поглед стигаше, нямаше жива душа. Бях изправена пред дилемата дали да се откажа, защото съм сама, не знам пътя и ми е адски трудно физически или да продължа сама, както неведнъж ми се е налагало в живота, когато искам да постигна нещо, което не е приоритет на останалите. Реших да не изневерявам на себе си. Продължих. Най-трудния път до езерото под Мальовица го изминах сама. Нямаше никой наоколо. Само балкан, скали, камъни, тревички и аз. Когато стигнах езерото за пръв път от, струваше ми се, дълго време, видях хора. Бяха от групата. Какво блаженство! С кеф запалих една цигарка на чист въздух, потопила боси крака в ледената кристална вода. Йогите обаче ме изгледаха с отвращение. Такъв вид удоволствия бяха зачеркнати от техния живот завинаги. До върха оставаше само час. Пътят вече не беше тежък, но най-важното беше, че не бях сама. Имаше кой да ми показва пътя, кой да върви след мен и да ме подкрепя, кой да ми даде яке, когато вятърът задуха силно и да ме хване за ръката, когато обувките ми се пързалят по запесъчените камъни. До върха стигнахме две групи. Едната беше само от жени, които пафкаха на всяка почивка. Другата се състоеше от мъж, три жени, три деца и куче. Покорихме Мальовица. Бяхме на най-високата част и вече нямаше по-нагоре. Сякаш там горе времето беше спряло. Облаците, които ни съпътстваха нагоре, движейки се с бясна скорост, тук бяха спряли хода си. Всичко беше застинало. Птичките не се чуваха. Щурците бяха замлъкнали. Не почувствах обаче кой знае какво. Когато след три часа слизане надолу с подбити крака се обърнах да видя върха, на който бяхме, гледката беше шокираща. Отдолу той изглеждаше огромен и непристъпен. Не знам как го бях изкачила. Ако само предварително знаех с какво се заемам, никога не бих повярвала, че съм способна да го направя. Може би тайната е да не знаеш къде отиваш, просто да вървиш напред без да спираш… .

Изненадата за мен бе, че самият път ми достави по-голямо удоволствие и то не пътят до върха, а този до подножието му. Дали и в живота не ставаше така? Тръгвате заедно и ентусиазирани, с напредването на пътя ставате все по-малко и по средата на трудностите вече оставаш сам. Ти избираш дали да продължиш по тежкия път към неизвестното или да се върнеш с останалите по познатата пътека. И когато дръзнеш да следваш поривите на душата си, чувствата, които те заливат са несравними. И стигаш подножието на върха, където е прекрасно. И там вече има кой да ти покаже малкото оставащ път до върха и да ти помогне. Вече не си сам. Ако предпочетеш да спреш, за да се насладиш на постижението си, няма да стигнеш догоре, но ще имаш време да почувстваш блаженство, да се огледаш и оцениш мига. Ако решиш да покоряваш върхове, просто ще бележиш успех след успех, но дали ще имаш време и енергия да им се насладиш? Лично на мен самият връх не ми донесе кой знае какво удовлетворение, а и останахме не повече от пет-десет минути там. Имаше хора в групата обаче, които държаха просто да покоряват върхове. За тях нямаше почивка. Какви потребности задоволяваха, не знам. Но за себе си си отговорих, че не са ми нужни върхове. Нужно ми е да мога да спра там, където се чувствам щастлива, без да изпитвам необходимост да се оглеждам за повече и да търся по-нависоко. Да мога да уловя мига без да бързам.

Ден на Етера. Имам ужасна мускулна треска и може би ще пропусна върха над Рилските езера. Върховете се оказаха твърде самотни за мен. Разбирам, че днес празнуват и деня на учителя. Почитат всички тези, от които сме научили по нещо в живота. Разочарована съм, че няма да отдадем дължимото на етера за сметка на учителите. Замислям се кои са моите учители, но се оказва, че повечето са писатели. Питам как ще празнуваме. Отговарят ми – с мантри и видео. Чувам – с мантри и вино. Зарадвам се. Поне ще вдигна една наздравица за етера. Всички започват да се смеят на абсурдната (за тях) моя реплика. Вече се чувствам като един нещастен отровен организъм, който никога няма да постигне нирвана. Някои йога пози дори не се препоръчват за хора, които пият, пушат или консумират месо. Просто съм обречена.

Всички започват да пеят и изпадат почти в транс, а аз – в шок. Къде попаднах? Извинете, това не беше ли йога лагер за нормални грешни хора? Чувствам се странно. Дамата, която подава съсредоточено куплети на тълпата надрусани погледи, се мъчи неуспешно със затворени очи да докара естествена усмивка, за да изглежда мила и щастлива. Тя ескалира темпото и забързва ритъма, повтаряйки но безкрай по-благозвучните думи, докато всички не изпаднат в екстаз. По този начин изпята, всяка песен би могла да те доведе до паранормални състояния на емоциите, мисля си. И защо никой от пеещите не изглежда щастлив? Не им ли е това целта? Гледам подозрително дамата, която още малко и ще левитира пред вседоверяващите й се подопечни, понеже бях свидетел предния ден на сцена с леко истеричен уклон, която същата изигра на барманките в хижата под върха и ме слиса. Не очаквах от йога активистка да демонстрира толкова високомерно поведение, но после се оказа, че мъжът й кара последен модел джип и това обясняваше “извисеността” й. Те двамата се движеха неотлъчно с “големия оранжев” (както тайничко, но добронамерено засега наричахме шефа на йога асоциацията). Всичко започна да ми намирисва на секта, въпреки че музичката беше приятна. Не се плаша от секти, защото съм имунизирана от навлизането в дълбочина в каквото и да било. Обичам разнообразието и моето измерение е ширината. Запитах се обаче не служат ли мантрите, за да се надрусаш временно? Явно всеки има нужда от своята доза замъгляване на мозъка. Не е доказано, че йогите със здравословното си друсане живеят по-дълго от тези, които го правят по вреден за себе си начин. И нали е ден на учителя, сещам се за доста хора на изкуството, които са дали много на света под влияние на всякакви вещества, разрушавали са организма си, за да стигнат до някое откритие. Не че защитавам това. Но към какво се стремим всъщност? Да се приспособим към заобикалящия ни свят или да избягаме от него? Не търсим ли спасение в нещата, които замъгляват съзнанието ни, защото не можем да се справим със света и със себе си? И не ни ли манипулират някои хора, управлявайки слабостите ни, обещавайки ни вечен живот без и те да са съвсем сигурни в това?

Ден на Водата. Надявам се водата да отнесе съмненията ми и незнайно-откъде-пръкналото-се в тази уж позитивна атмосфера леко негативно чувство. Говорих с някои дружелюбни хора от Пловдив за това как се пробужда интуицията. Съгласихме се около мнението, че трябва да мислиш позитивно, да знаеш какво искаш и да правиш разлика кога говори егото, разумът или социалния кодекс и кога истинската ти същност. Лъч светлина. Софиянци обаче решиха, че ще пробуждат шестото ни чувство отново с мантра, но този път, повторена двайсет и седем пъти. Звуците в мантрите вибрирали вътре в тялото ни и активизирали психичните центрове. Казват, че човек можел да се лекува с мантри. Те променяли вълните на главния мозък. Повечето хора били в бета, а за да постигнат вътрешно спокойствие, трябвало алфа. На мен обаче не ми се пробуди интуицията с тази мантра. Можете да пробвате и вие :

ОМ ГУРУДЕВАЯ

ВИДМАХЕ

ПАРА БРАХМАНЕ

ДХИМАХИ

ТАННО ГУРУ

ПРАЧОДАЯТА

И за довиждане, типично по български, се появи проблем с парите. Оказа се, че за да се издържат, духовните организации са си насложили суми, които участваш-не участваш, трябва да плащаш. Опитах се да се разбунтувам, понеже дойдох заради медитациите, а такива нямаше, но висшият им жрец ме заклейми, ръкомахайки ядосано, но без да ме поглежда в очите, с думите пред секретарката си : “Остави я! То си е за нея!”. Почуствах се обречена.

Част 2 : Далай Лама и объркан разказ за будизма

Нант. Глътка въздух. Очарователен град в западна Франция, където се разхождат огромни дървени слонове, а артистите са на почит. Тук оранжевите дрехи са сменени с вишнево-червени с голо рамо в комплект с окосмени крака и обръсната глава. Само стотина-двеста души обаче са облечени по този начин, освен отцепилата се от Далай Лама секта, която протестира през цялата седмица пред огромната зала и крещи “Далай Лама е лъжец”. Те твърдят, че той се е самообявил за духовен водач на Тибет и че всъщност преследвал някакви интереси. Абстрахирам се от всякакви фундаменталисти, отличаващи се по цвят и отричащи всичко материално в света, в който живеем и се шмугвам в тълпата от хиляди жизнерадостни и весели нормално-изглеждащи хора, дошли, за да обогатят представите си за живота. Има всякакви – млади, стари, модерни и артистични. Мъжете и жените са разпределени по равно, струва ми се. Човечеството явно има нужда от духовното. Хората не са потънали в нета, за да чатят, да гледат порно-сайтове и да играят игри. Хората четат и се интересуват от това кои са, откъде идват и къде отиват. Забележително!

Най-после Далай Лама се появи. Голям сладур! Усмихнат до уши, не преставащ да жестикулира, докато говори, да си прави шегички и да се смее като дете. Естествен, спонтанен, човешки. Първо поздрави седналите отдясно до импровизирания му трон симпатични тибетски старчерта. Те приеха с дълбок поклон и сериозно изражение поздрава му. Практикуващите будисти от партера долепиха длани една до друга над главата си, опряха ги до челото си, а после и до гърдите, коленичиха и целунаха пода пред Далай Лама. Направиха го няколко пъти, докато Далай Лама не започна да говори на нас, хилядната аудитория. През цялата седмица, на всички лекции, той непрекъснато мърдаше, шаваше, чешеше се, прозяваше се без да сложи ръка пред устата, изтриваше ръце с мокра салфетка, докато говореше, а когато думите на лошия му английски не стигаха, продължаваше лекцията на тибетски като ни хвърляше в недоумение. Не преставаше да се смее, понякога без видима причина. Държеше се като дете. Чудя се ако този човек стоеше срещу мен, без да зная кой е, дали бих го взела на сериозно. Нашето общество не приема добре хора, които се държат по особен начин и не спазват социалния кодекс и норми. На пръв поглед Далай Лама изглеждаше по-естествен от обикновените хора, забавляваше се с всичко и се смееше като човек, който е видял толкова много, че е решил, че единственото важно нещо е да се радва на живота. На втори, започвам да забелязвам, че той се държи така изключително, когато има камери и че се ядосва на въпроси, които засягат суверинитета му, бунтуващите се отвън или кой ще е следващия Далай Лама. Оставям скептицизма настрана, защото всяка религия се основава на вярата.

- Аз съм като всички вас, - започва той, – физически, емоционално, умствено. Не очаквайте нещо извънредно. Няма да правя чудеса, нито ще ви дам нещо специално. Нямам изключителни дарби. Аз съм като вас – просто едно човешко същество, не будист, не тибетец, не азиатец. Принадлежността е бариера за комуникацията…

Започва добре. Всички сме единодушни за това. Дошли сме да градим вътрешен мир и сме отворени да приемаме и предаваме.

- Има два вида страдание, продължава Далай Лама, – физическо и умствено. Физическото е неизбежно, въпреки че правим всичко възможно да го избегнем и най-вече – правим пари. Парите ни помагат да живеем комфортно отвън, но не и в ума. Колкото повече имаме, толкова повече се страхуваме да не ги загубим, толкова повече се стараем да се представяме в обществото под определен ъгъл и се отдалечаваме от истинската си същност. Физическото страдание можем да го преодолеем с ума. Но обратното е невъзможно. Дори да имаме всичко във физически план, се появяват страхове, стрес, омраза, завист, привързаност – неща, които саботират умственото, вместо да работят за него. Какво означава привързаност? Да вярваш, че нещата, които виждаш в света, ти принадлежат – моята кола, моята къща, моята жена, моите деца, моето тяло, моят ум. Всъщност нищо не ти принадлежи. Всичко това са инструменти, които са ни дадени за малко и с помощта на които еволюираме. Когато минем през часовникарски магазин и видим как продавачът изпуска часовник и той се чупи, не изпитваме нищо. Когато обаче изпуснем собствения си часовник и той се счупи, ни боли и изпитваме негативни емоции. Защо се получава така? Защото сме добавили часовника към АЗ-а си. Станал е добавена стойност на този АЗ и счупвайки се, наранява стабилността му. Но часовникът е само част от нещата, които наслагваме към АЗ-а си. Привързаност може да изпитваме и към изкуството си, идеите си, мислите си, а не трябва.

Уау!? Възкликвам на ум. Ако не мога да се идентифицирам с нищо, което съм създала около мен и вътре в мен, коя съм аз тогава? Започвам да се плаша. Нямам ли душа – нещо, което си е мое от преди да се родя и ще си остане след като умра? И сякаш отгатнал въпросите, които започват да се пораждат в нас, Далай Лама продължава :

Какво е АЗ? Моето тяло, моето съзнание, моите деца – това е интуитивен отговор. Моят опит, когато бях млад, когато бях болен, когато бях тъжен – така асоциираме АЗ с тялото си. АЗ е притежателят на тяло и съзнание. Освен тяло и съзнание, ние мислим, че притежаваме и независимо АЗ или нашата душа. Будизмът обаче не приема съществуването на душата като независима и постоянна величина. Няма независимо АЗ. В дълбокия сън или в състояние на кома АЗ не съм там. Независимо АЗ няма, защото то няма постоянство. Когато сме будни го има, но когато спим дълбоко го няма, идентичността се изпарява. АЗ съществува в крехък вид, зависимо от психо-физическото, тялото и съзнанието. Винаги е в отношение с други явления и никога само. Всичко в света е взаимозависимо – промените в климата, глобалното затопляне, икономиката, политиката, международните отношения, АЗ-овете на хората. Нищо не съществува само по себе си.

Има ли начало и край на АЗ? Според будизма няма, понеже няма постоянно АЗ. Има само тяло и съзнание. Тялото се състои от желание, форма и не-форма. Съзнанието е способността АЗ-ът да познава себе си и действителността. Чистото съзнание се замъглява от невежеството. То изопачава реалността. Антидотът му е мъдростта, която описва реалността, познанието на истинската природа на нещата, а едно от тях е липсата на независимо АЗ. Когато съзнанието се изчисти от замърсяващите фактори като невежеството, се стига до Пробуждането или Просветлението, което продължава вечно. Пробуденото съзнание няма край.

Това ли е континуум на съзнанието? Мисля си като един лаик, дали по тази причина медитират всички? За да се научат да осъзнават първо действителността, след това съня си, а накрая – да са будни за смъртта. Може би когато влезеш в смъртта в състояние на осъзнаване, съзнанието ти продължава да съществува? Затова ли тренират цял живот и стават аскети? Но струва ли си да изхабиш всичкото си време на тази прекрасна Земя, за да се стремиш единствено към нещо, което не е доказано, че е така? Не сме ли всъщност от страха си подтикнати да сме по-духовни? Не е ли егоистично да се стремиш да постигнеш нирвана за себе си? Тук, за мен, се конфронтират двете основни духовни ценности – да правиш добро на другия и да медитираш сам до безкрай. Как да стане? За да правиш добро, трябва да си в материалния свят и да не отричаш материалните неща, трябва да си силен и да имаш солидна опора в себе си. А как да стане това след като си отрекъл всичко, което си и всичко, което ти носи стабилност? Започвам все повече да се обърквам.

Пробуждането служело единствено, за да се прави добро на другия. Нямало смисъл ако се постигне само за себе си. Според мен обаче всички ние се стремим към лично спасение, пък ако се налага, ще помогнем на някой, за да го достигнем. С годините съм забелязала, че доста западно-европейци си купуват един вид индулгенции за душата, давайки с охота по някое евро за деца от третия свят, които нямат какво да ядат. Удивителното е, че когато се отнася за съседа им, който има примерно емоционален проблем, те го подминават с учудено изражение. След като има покрив над главата си, няма право да страда. Добър човек ли е този, който подхожда по този начин или добротата е криворазбрана? Вдигам рамене.

Съществува ли времето?, питат Далай Лама. Времето е относително. Това понятие е измислено, за да се обяснят по-лесно явленията. Времето няма абсолютна стойност.

Как да се освободим от страданието?, пита друг. Като разберем причината за страданието, истината за произхода на страданието. Обикновено то е плод на невежеството и произтичащите от него конфликтни чувства като ядът, раздразнението, привързаността, натрапчивите идеи, егоизма да се смятаме за по-важни от останалите и пр. Само с помощта на мъдростта можем да разсеем невежеството. С мъдростта и духа на Пробуждането. Духът на Пробуждането се развива, започвайки с намерения : желание да обичаме, да състрадаваме, да се радваме, да се чувстваме равни с всички. Практикува се с действие, търпение, дисциплина, концентрация, щедрост и мъдрост. Така култивираме сърце, което е благоразположено да научава и да се развива. Истинската природа на Пробуденото съзнание е освободена от крайности, дуалистични схващания за света (добро-лошо, бяло-черно, …), от привързаността към истината, към себе си, от всичко, което се ражда във психо-физическото. Истинската природа на нещата е празнотата. Разбирайки празнотата, човек се освобождава от страданието.

Какво е празнота? Всичко, което е продукт на света е в тясна взаимозависимост с другите неща и не е независимо. Всичко се получава в следствие на нещо. Това ни води до логичната мисъл, че всичко е празно, взето само по себе си, не може да се характеризира. Всичко съществува спрямо друго. Кутрето на ръката ми е по-малко спрямо другите пръсти, но не е по-малко само по себе си. Не може да се характеризира само по себе си. Взето само по себе си, може да се каже, че го няма. Празнотата все пак не е небитие. Тя не може да бъде разбрана освен чрез всички тези условни феномени, означения на понятия като “кутре”.

Губя се все повече в будизма. Все повече ми прилича да дълбока и студена философия, безмилостна към човека сам по себе си. Макар, че като се замисля, сам по себе си човек не съществува, така че няма как будизмът да е безмилостен към нещо, което не съществува. А и будизмът, взет сам по себе си … .

О.К., нещо по-леко. Има два вида емоции – деструктивни (негативните като гняв, омраза, потиснатост, …) и конструктивни (прошка, състрадание, любов, алтруизъм, …). Последните са в основата на вътрешния мир. Когато имаме конфликт с някой и простим, ни олеква на душата. Когато изпитваме отрицателни чувства към някой, но се опитаме да влезем в положението му и да го разберем защо действа така, разбираме, че трябва да му състрадаваме и ни олеква от тягостните чувства. Конфликтите се решават мирно, с диалог, от топло сърце, с мисъл, разбираща другия. Трябва да осъзнаваме постоянно, че всички ние сме човешки същества, че сме еднакви. Животът на другите е толкова важен, колкото нашия. Не трябва да делим аз и другите. В нашето общество всички сме взаимозависими.

Науката вече започва да доказва как негативните чувства, които ни тормозят, подкопават имунната ни система, докато състраданието я укрепва. Няма нужда да се тревожим. Ако има решение, ще го намерим. Ако няма – няма. Трябва да приемаме действителността. Когато мразим или обичаме силно, ние проектираме 100% омраза или любов върху въпросния обект. Не си даваме сметка, че 90% от представата ни е нереалистична. Възприемаме изкривено действителността и реагираме спрямо това изкривяване, а после страдаме. Когато ни е яд на някой, си определяме мишена и я правим отговорна за всичко. Ако погледнем нещата по-нашироко обаче, мишената изчезва. Вече не можем да определим една-единствена причина, отговорна за нещастието ни. Нищо не трябва да се абсолютизира. Всичко е относително.

Тук следва въпрос, който поставя под съмнение моите лични концепции за живота. Питат Далай Лама дали могат с духовни практики и медитация да влияят на съществуващ в тялото тумор. Удивена съм на крайния му отговор : Не! Уау!? За какво всъщност бях тръгнала по този път след като аз не съм АЗ и на всичкото отгоре не мога да си влияя по никакъв начин, поне мъничко?? Много силните хора, които навлизали в дълбоки медитативни състояния, можели да изместят предмет с мисълта си, но дали можели да заповядват на органите си как да работят, Далай Лама не знаел. Учудена съм, защото последната книга на Давид Серван-Шрайбер, който е лекар и известен френски психолог, доказва точно обратното, че човек може да влияе на органите си чрез излъчване на позитивни чувства към тях, че емоциите влияят много силно върху тялото, както и тялото върху емоциите. Да не би медицината да се окаже по-толерантна от философията? Невъзможно! Но ето, Далай Лама казва, че можеш единствено да си помогнеш като не позволяваш на физическата болка да се превърне в умствено страдание. Просто да си умрем щастливи?! Според мен, човек трябва да вярва, че може да се спаси и да не престава да опитва. Будизмът ме кара не само да не вярвам в това, но и да мисля, че не е толкова важно да се спася – плюс минус един човек, все тая. Може би разбирам грешно нещата, вече не знам.

На връщане след семинарите хората в трамвая ентусиазирано и с ерудирано мнение обсъждат будизма. Пътят е дълъг. Има време за дискусии. Следя разговорите с интерес, но забелязвам, че повечето се лутат. И те са объркани като мен. Колкото повече навлизам в тази философия, толкова повече се губя. Прилича ми на някаква интелектуална игра за големи, които обичат монополи, судоку и всякакъв вид главоблъсканици. В будизма няма край. Можеш да учиш цял живот, а после отново да се върнеш на първо ниво, за да осмислиш нещата от друга гледна точка. Може би е важно никога да не се умориш да искаш да играеш. Като Далай Лама. А може би просто хората имат нужда да вярват в нещо, за да се чувстват добре. И след като християнството не е никак up-to-date, интелектуалните скептици прибягват към по-сложни концепции. Аз обаче изобщо не желая да съм суха интелектуалка и обичам нещата, които ми вдъхват радост. Като теорията за позитивното мислене. Всички религии и учения обаче, разгледани малко по-надълбоко, зачеркват непосредствената радост от живота за сметка на опосредствани такива – като страдание и състрадание, мъка и аскетизъм, приемане и смирение. Съгласна съм, че тези качества те правят един много готин човек, който всеки иска да познава, но няма ли по този път да се превърнем в пасивни граждани на Планетата, които нямат никакви стремежи и мотивация да постигнат нещо? Моето мнение е, че човек трябва сам да състави собствената си философия, която му подхожда. Важното е да се чувстваме щастливи на тази Земя, защото никой не е съвсем сигурен дали ще имаме втори шанс.